неделя, 13 август 2017 г.


Прощално за Арапя...
(В подкрепа нa КОРАЛ)
12.08.2017 г.

От известно време в душата ми започнаха да се подреждат мисли, вътрешен разговор, по-скоро писмо, прощално. До едно специално място, където имах невероятния шанс да вкуся първия аромат на свободата, някъде през 1985 г. за първи път. А последните глътки отпих, сега си давам сметка, през 2003 г. – последното ми море на този къмпинг.
Ще започна от началото. През 80-те, когато по-голямата част от живота ни преминаваше в определени рамки от сиво до черно, през тъмносиньо, отидох със семейството си за първи път на къмпинг „Българка” (Арапя) и видях една различна пъстрота. Това лято имахме гости от Франция (семейство с деца) и моите родители решиха да ги заведат на хубаво място, вероятно те, французите са пожелали не курорт, а нещо различно. Бях като омагьосана, при първата ми среща с плажа, гората, реката, широкия залив, място безкрайно, от детската ми гледна точка, за весели игри и търкаляне вечер по пясъка, когато повечето къмпингуващи вече правеха вечерята и сядаха на сладка приказка пред палатките. Когато можехме по тъмно да се шляем на групички около палатките и да играем до колкото часа искаме. Време, в което не е трудно да се запознаеш със съседите, на два метра разстояние. Време, в което, цитирам майка ми, е толкова удобно да се попечеш на слънце, пред „дома” и ако много ти се прииска, да преминеш плажа и да се метнеш в прохладните води. Време, когато ходехме до реката в тъмната част от вечерта, за да гледаме светулките. Приказно време. Не си спомням всеки ден от тази първа почивка, но помня празника на Нептун, организиран от чехите на „Арапя”, а те бяха много и бяха избрали най-едрият си представител, с голям бирен шкембак, който се вписваше в тяхната идея за царя на морето. Беше увит в бял чаршаф, носеше самоделно направен тризъбец и корона.
Това е онази магия от детството, която остава в сърцето завинаги. Тогава започна моята голяма любов към къмпинга. Защото той ти дава една различна свобода на възприятията – там си ти, без условности, без да се съобразяваш с условности, мяташ една тениска и шорти и започваш да попиваш от красотата и морския въздух искрици щастие.
След това последваха няколко незабравими летни приключения.
1987 г. - след първата година в гимназията, когато изобщо не ми правеше впечатление, че се къпя с ледена вода в общата баня или че съм цялата в пясък. Единственото, което можеше да ни обезпокои беше, да не вземе някой нахално да си бодне палатката пред нас. И, уви, те се появиха – германци. И понеже следяхме всяко тяхно действие, някак си сами се усетиха и ни отпуснаха част от гледката. Няколко дена по-късно моята приятелка, съученичка, и аз за първи път проговорихме на английски (специфичен момент за всеки учил в езикова гимназия и първия път, след първата година, когато идва моментът да използваш знанията си за комуникация). Дълги години след това си пишехме с Беате (така се казваше момичето в дружелюбното немско семейство). Въпреки че майка и татко не говореха немски, а германците, не говореха френски, някак се разбираха на един друг език, на усмивката, знаците и общото лятно настроение или ако нямаше начин, ние – децата упражнявахме своя английски език.

В годината на първия свободно избран президент на България (1990 г.)
Ще разказа само няколко неща, които са се запечатали – пак германци, озадачени и питащи се какво се случва, след като се разнесе новината, че новият президент на републиката, за първи път избран свободно, е Желю Желев (да почива в мир). За няколко минути настана такава мащабна организация, която предизвика всеобщи овации – появиха се сините знамена, развяха се на две коли и единствената улица-алея се изпълни с радостни хора за шествие – митинг. Тогава, освен всичко останало, аз, тийнейджър вихрен (15 г.), в компанията на по-голяма съседка – приятелка, се мотаех с една компания, по-големи от мен, които ме пазеха и обгрижваха като по-големи братя и сестри, макар да ги виждах за първи път в живота си. Беше интересно, леко смущаващо, предвид по-специфичните им разговори, но още пазя една снимка на тази свежа компания и наскоро се питах как са, как ли се е случил животът им. Те се събираха всяка вечер пред различна палатка с китари, песни и се веселяха. Само трябваше да знаеш къде е сбирката, да кажем пет палатки надясно, първата вляво. Същата тази година ме хванаха за първи път с цигара в ръка. Отричах до последно J. Когато групата на големите тръгна към друго място, с лекота си оформихме тайфа, с новодошли на моята възраст. Тогава имах и първата, кратка, младежка морска любов (само се целувахме)!
Последната истинска почивка – 2003 г.
В бунгало на поляната до реката, при Наско, със семейството ми (майка ми, сестра ми, зет ми и големият ми племенник, тогава на 9 г.). Почти същото усещане, тук-там някоя нова кръчма, много малко разлики с предишните условия. Затова и я определям като моята последна година на истинската Арапя. Помня едно ранно отиване на плаж, в 7.00 часа. Бях първото човешко присъствие, като не броим спасителя. Беше хладно, но свежо, само аз и морето и празните чадъри. Не може да се опише с думи. Навалицата дойде по-късно, когато аз вече стоях на сянка до бунгалото с книга в ръка.
Разказвам всичко това по една единствена причина – опитвам се да предам усещане, емоция на всеки, който го е преживял и най-важното иска да го преживява пак.
Ще завърша с 2017 г.
И който не иска да се ядосва, може да не чете, макар че има „Хепи енд” (засега само в пожелателен вид).
Жега, пълен плаж, не – натъпкан като малък куфар за почивка. След 30 минутно обикаляне на малкия, сърфистки, плаж, все пак решаваме да пробваме на големия. Едва откриваме едно ъгълче в северната част на големия залив, почти опрени до скалите. Зад нас – кръчма – звучи гръцко. Усетила специфичните ритми, с облекчение откривам, че поне е гръцко. След 5 минути се сменя, за моя радост. Там сме, защото чакаме приятелите, летуващи на каравана, изтикани в лозята по посока север, да дойдат да се видим (децата да си поиграят, а ние да довършим приятната ни приказка от предната вечер, когато бяха така добри да се разходят до Варвара).
И настъпва кулминационният миг – налага се да отида до тоалетната. Решавам да спестя време и да не отида до определените места, а да ползвам ресторанта на плажа. Мъжът ми и детето преди това, вече минали оттам, дават наставления. Двуетажният, решен в бяла мазилка и каменни облицовки, намиращ се на 25 крачки от мен. Уточнявам – на плажната ивица. Не си спомням как се изчисляваха метрите и сантиметрите от брега, къде може да строиш и какъв тип сграда – временна лятна или къщище. А това си беше като Резиденция Бояна. Влизам бодро, подгонена от горещия пясък с левче в ръка. И вместо да се мушна като престъпник директно в сервизното помещение, учтиво питам и получавам не много приятен отговор: „Тоалетната е само за клиенти на заведението”. Аз обаче, тъпо и упорито продължавам да се усмихвам: „А вие...”, казвам, „...откъде знаете, че няма да ви стана клиент?” Така или иначе планирах да взема за детето сладолед, не в опаковка. Следва усмивка от страна на едрата леля зад бара и обяснението, че трябва да почакам и да дам поръчката си на сервитьор. Оппа! Понеже все още бях обзета от духовито настроение, почти да разчупя обстановката с изречението: „Ако скоро не ми позволите да посетя тоалетната, ще имате спешна нужда от кофа и парцал”. Пак решавам да си замълча, планирайки наум следващия си разказ. Често претворявам кофти ситуации и хора в забавни разкази, където „наказвам” неприятните хора с фикцията на собственото си въображение. Но това е една друга тема. Междувременно около мен профучават 4-5 млади момичета и момчета сервитьори. Идва изключително младо, но много усмихнато момиче, което взема поръчката ми и на въпроса за ...знаете, веднага ме насочва да облекча физиологичната си нужда.
Излизам и сядам на един праг, защото седалките на пейките от изкуствена кожа ми се вдияха прекалено потни от предишни клиенти. Чакам си сладоледа и се чудя как моите хора още не са дошли да ме издирват. И, о, чудо, усмихнатото момиче се появява с поръчката, пак така възпитана. Разбира се, че дадох бакшиш. Тя просто работеше там и беше толкова приятно да се общува с нея, макар сигурно да не беше подвила крак от сутринта. А шефката зад бара като една мадам следеше всичко с привидна благопожелателна усмивка. Все пак, вече съм клиент. Тръгнах към нашите чадъри, седнах и се обърнах по посока на ресторанта. Тогава ярък спомен ме удари в челото! Почти на същото място преди 27 г. бяхме разпънали палатката си – най-запомнящото се мое младежко море. Стана ми мъчно, хвана ме яд, жегата ни притискаше, спогледахме се и събрахме багажа. Тръгнахме си! Казах на моите хора в колата: „Това беше последният ни плаж тук! Единствено ще идваме на гости на приятелите”. Няма как да изтрия мястото от сърцето си, но ако идвам някога на Арапя, ще бъде през май или септември.
През 2013 г. с приятели отидохме на плаж Корал само за деня. Усещането за свобода беше същото, както някога на „Арапя”.
Подкрепям Корал без хотели, без бетон и анцузи, защото вече не става дума само за този конкретен, много апетитен за мнозина, плаж. Става дума за свободата, за чистотата и природата, за онова усещане в душата, което не трябва да се губи! Този текст е в памет на всички загубени места. Нарочно не използвам думата безвъзвратно, защото тайно се надявам, че един ден, дано е скоро, ще си върнат и предишния облик и хората.
Подкрепям идеята за къмпинг, регулиран, с  тоалетни, бани, с правила и ред, където всеки, който желае да вкуси свободата на това да си лежиш пред къщата и когато ти стане много горещо, просто да се засилиш от единия край и да се метнеш в прохладните води на любимото море.
Доротея Луканова


петък, 30 юни 2017 г.



Храната, такава, каквато е.
Обновена 30.06.2017 г.

Тази статия не е писана от лекар-диетолог, нито има претенцията за това да дава решение или да чертае път, още по-малко изисква да бъде следвана. Това е една почти седемгодишна история, толкова дълга, колкото е голям един сладур и разбойник, като всички на неговата възраст.
Ще започна с началото: Родих сина си на 10 юли 2010 г. на 36 години (така звучи по-добре, нищо че два месеца по-късно навърших 37. Естествено бях прочела разни-разнообразни статии за храненето, за кърменето за всичко, което ме интересуваше, четох мнения, ходих на лекции като бременна. Един от най-ценните съвети, който ми даде една майка с няколко години по-голям опит от мен беше следният: „Избираш си една пътека: четеш книги или слушаш педиатъра на детето си”. Тук даже думата интернет не беше спомената.
Да, ама не. Винаги съм обичала да се запозная с дадена тема многостранно, но филтрирайки информацията през собственото си мислене и до голяма степен разчитайки на споделено от близки с опит в отглеждането и храненето на деца.
Първият сблъсък беше с кърменето – избрах пътя на не почасовото (хранене на новородено на всеки три часа), а на свободното предлагане при поискване. Разбира се, още на втората седмица бях привикана от педиатъра на детето, за да проверим колко мл приема той. Според медицинските лица не беше достатъчно и препоръката беше да дохранвам. И малките деца биха разбрали, че ако бях последвала тази пътека, в най-скоро време щяхме да приключим с кърменето. А всички майки знаят колко е голямо предимството храната на детето ти да е винаги топла и готова за даване.  В този период навлизаше с бодри крачки едно ново схващане за отложеното захранване с други храни, някъде около седмия месец на бебето. Аз избрах плана от педиатъра – започнах с даването на храна различна от кърма, някъде в средата на петия месец с една лъжичка прясно изцеден сок от ябълка. След което следвах схемата на захранване според лекарската програма. Забравих да отбележа, че синът ми се роди голям юнак, като едномесечно бебе: 4200 гр. и 53 см. Беше много гладен още в родилното, а моята доставка закъсня малко и нямаше как да не пробва допълнителна храна (адаптирано мляко), което продължи 2 дни. След това мама започна добро производство, което продължи почти до първия рожден ден на порасналото момче.
Тогава, освен всичко останало магазините за биологично чисти храни изникваха един след друг и ми хрумна, че специално за захранването няма да е лошо, поне в първите месеци, да подсигуря по-добра храна.
За цените в тези магазини няма смисъл да говоря, всички вече сме наясно за какво става въпрос. За маркетинг и реклама, но и за един планиран, много успешен и силно изразен, донякъде агресивен ПР. За да накараш една критична маса от хора да спре да мисли адекватно, да се понесе с мантрата на сектант по новата ти търговска линия, се изискват добри познания както в манипулативния ПР, така и в маркетинга и рекламата. От днешна гледна точка – пиша оценка 6.
Всички така неистово и упорито налагани нови доктрини: биологично чистите храни, отказа от ваксините (задължителните по здравен календар), хомеопатията, или както аз ги наричам: „еко-био-веган-хомео-булшит” са планирана, изцяло търговски ориентирана сектантска щуротия, която на всичкото отгоре си играе със страха на хората. Открива безпогрешно слабо място и щрак. В матрицата си, с двата крака и с двете ръце, за главата да не говорим. Една доста скъпа матрица, която съобщава само добрите новини, без обективност.
За да не останете с впечатлението, че говоря наизуст, бих искала да споделя, че през годините се запознах теоретично и частично практически с:
·         Хомеопатията (въздействието на тази доктрина е на подсъзнателно ниво в стил „плацебо ефект”)
·         Веганството/ Вегетарианство (всеки сам избира пътя си)
·         Суровоядството (достатъчно е да включите определен брой сурови продукти в храненето си и ще получите нужния ефект)
·         Производството на биологично чисти храни и най-вече търговската част сега.
(Като дете бях изхранвана почти изцяло с такава храна от градината на баба ми. Резултат: всяко прекарано лято довеждаше до приятен растеж, свежест, енергия и червени бузки.)
·         Ваксините – тук, аз не съм медик, не си позволявам да оспорвам или отричам труда на поколения вирусолози, лекари. Само едно ще кажа: Благодарение на ваксините, изчезнаха от света поредица страшни заболявания, който, повярвайте ми, никой не би искал да му се случат. Иначе енергията на противниците на ваксините удобно се канализира в една или друга посока, защо? Един Господ знае. Само се надявам един ден да не разберем страшната истина.
Вярвам в една дума, когато говорим за хранене и тя е БАЛАНС.
Както вече споменах по-горе, повтарям – това е лично мнение, което се е формирало от опита ми през последните 6 години. Можете да се съгласите или да не го направите. Всеки е свободен да живее живота си, без да засяга или наранява останалите, така, както го разбира.
А всъщност интелигентният и мислещ човек има своето изконно право дори да е „слънцеяд” стига, разбира се, по някакъв начин да не вреди на трети лица и като поема личната си отговорност за себе си, да не си позволява да налага с „кръв и меч” своите мъдрости.
Научих няколко истини от опит и пак четейки, с мисъл и филтриране, но те важат за мен и моето семейство, без да имам каквото и да било желание да ги налагам на когото и да било:
1.       Чувствам се чудесно със земята и храната на мястото, където съм родена и живея.  Обожавам джанки, ябълки, малини и орехи (мога да изям и един килограм, наведнъж, но няма да е добра идея). Харесвам мириса на току-що опечена пържола, прясно месо, с лека мазнина по края, сочна и питателна. Не смятам, че консумацията на годжи бери ще ме направи свръх човек, най-малко пък семената от чия ще ме превърнат в „Superwoman” и т.н.
2.       Обичам да консумирам всички достъпни плодове и зеленчуци, с акцент към тези, които познавам от дете, разбира се с разнообразяване, когато мога да си го позволя, с екзотични такива, ако ми харесат.
3.       Не смятам, че млечните продукти ми вредят, слава Богу нямам алергия към белтъка на кравето мляко. Нито смятам, че са вредни за моето дете. Когато съм била на 40 дни, майка ми ме е захранила с кисело мляко и още съм жива и здрава.
4.       Консумирам всичко с мярка, което, мисля, че е универсална система за всеки човек, но е важно да се отбележи, че моята мярка не е мярката на човека до мен – т.е тя е строго индивидуална. Преди 15 години имах наднормено тегло, пробвах един режим за 1 седмица, свалих 3 кг. А до края на месеца още 4 и възвърнах вида си, който и до днес е същия с леко прекъсване по време на бременността и кърменето по обясними, хормонални причини. Но оттогава не консумирам онези храни и напитки, които, забелязах, че на мен не се отразяват добре.
5.       Обичам да пия вино и ракия, по-рядко бира.
6.       Обожавам шоколад, като наблягам на по-скъпи и качествени марки. Тези, които са най-масово разпространени са пълни с мазнини и захар, даже са гадни на вкус, особено, когато си опитал истински шоколад.
7.       Стресът от това да се ограничиш до степен, в която душата и тялото ти страда, считам за по-силен от това да си позволяваш някои „забранени неща” в моментите, когато цялото ти същество крещи „Искам”.
Най-висшата лига в храненето за мен е да бъдеш достатъчно умен и гъвкав и да позволиш на собственото си дете да избира, след като си му показал и разказал за храната. Естествено, това е процес и не става от днес за утре. Възпитаването на вкус към храната не става със забрани и ограничения, а с пример и комуникация, в която малкото човече е достойна бойна единица.
Така както на мен ми се прияжда сладко или солено, така и малкият човек желае да опита от всичко. Ключът в тази ситуация е балансът. Баланс на видовете храни, подходящи като конфигурация за един растящ организъм.
Преди две години и половина внезапно се сдобихме с един неканен гост в семейството ни – диабетът. Уви, той посети детето ни и трайно зае своите позиции. Става въпрос за ювенилен диабет (тип 1), който е авто-имунно заболяване и нито може, засега, да се предвиди, нито веднъж изявен, може да се спре. Авто-имунният процес започва доста време преди изобщо някой да разбере, че тялото е припознал като враг собствени клетки и един ден ще се отключи неговия резултат – авто-имунното заболяване . Бавно и устойчиво антителата добиват тази концентрация, която вече ги довежда до реална заплаха за организма. В случая с диабета – унищожаване на произвеждащите инсулин бета клетки, което при клиничната изява на това състояние вече е на етап достатъчно голям процент не функциониращи производители на този хормон, така важен за цялостния метаболизъм на организма, а именно – усвояването на глюкозата, завеждането до клетките, доставка на енергия на цялото тяло.  Друг начин за възвръщане на баланса освен с външна доставка на инсулин – няма. Пак да уточня – става въпрос за диабет тип 1. Авто-имунният процес продължава до момента, в който и последната бета клетка е унищожена, което означава, че организмът вече разчита на прием на инсулин само отвън. А, уви, регенерацията точно на тези клетки е в най-ниска степен, в сравнение с всички останали. Теориите за това какво може да причини авто-имунния процес са много, но никой досега не може да даде точна информация защо имунната система на даден организъм започва да изгражда антитела срещу собствени клетки. Силно се надявам един ден медицината да намери и този отговор. Тогава една много голяма част от света ще си отдъхне.
Няма да навлизам в подробности относно управлението на този процес, защото, в случая, темата е друга. Но, ще предоставя малко светлина относно храненето на дете с диабет.
През последните 4 месеца променихме храненето на детето, съобразявайки няколко важни компоненти, а именно: равнопоставеност на въглехидратната и протеиновата храна или превес на втората в ежедневието с добавка: витамини и фибри от зеленчуци, плодове.
В началото на пътя ни с диабета допуснахме една грешка, съобразявахме храненето с една остаряла система: 50 % ВХ, 30 % витамини и фибри и само 20 % протеини.  Бавно и полека бяхме стигнали ориентировъчно до 70 % ВХ, 15 % протеини и 15 % фибри. Сега се стараем да имаме поне 50% протеини от общия калориен прием за едно ядене, а останалите 50 % да се делят между ВХ и фибри и витамини. В резултат на което детето блика от енергия, расте, става здраво и силно, способно да играе два часа баскетбол без да спира за дълго, освен за вода и малко подкрепа с храна (при дълготрайни физически натоварвания се хаби енергия, респективно глюкозата се усвоява по-бързо и е възможно да се получи спад под допустимите норми (т.нар. хипогликемия), което трябва да се възпрепятства при диабет тип 1.  В интерес на истината поне веднъж в живота си всеки не диабетик е усещал хипогликемия – рязко огладняване, спад в тонуса и виене на свят (увлечени в работа или натоварвания, когато забравяме да се храним пълноценно).
Изключително сме благодарни на ендокринолога на детето ни, който имаше търпението да ни обучи. И в крайна сметка, спазвайки простите правила на изчисляване на сходен калориен прием на всеки вид хранене (закуска, обяд или вечеря) спрямо това от предходния ден, постигнахме така търсения баланс. Разбира се, имаме още път, но минахме първо ниво, надявам се.
Този тип хранене е приложим за всеки човек. Традиционно българинът обича да прекалява с въглехидратни храни. Наложилите се напоследък тенденции на отричане на месото също дават своето отражение. Протеините са важна част от нашия организъм и липсата им не е вариант особено за растящ организъм. А и протеини има в млякото и млечните продукти, риба и бобови растения, ядки (сурови).




Това, с което искам да завърша е един малък нагледен пример:
Вид храна/ 100 грама
Белтъчини
гр.
Мазнини
гр.
Въглехидрати
гр.
Ккал.
*GI
Варени картофи
3
5
17
129
73
Пържени картофи
3
17
40
334
63
Картофен чипс
6
30
50
494
70

·         GI - Гликемичен индекс, (ГИ) е стойност, показваща скоростта, с която богатите на въглехидрати храни повишават кръвната глюкоза в организма след консумация. В съвременните теории консумацията на храни с нисък гликемичен индекс е основен елемент от успешната диета. ГИ на храните се измерва в условно въведени единици, като се приема, че глюкозата е с индекс 100. 
Въпреки че суровината за трите вида храна е една и съща – картофи, виждате разликата: количеството ВХ расте, а гликемичният индекс варира. Второто донякъде е свързано с количеството мазнини в готовия продукт.
Смятам, че един човек, сравнително интелигентен, може да види разликата.
Вярвам, че когато детето ви твърди, че е гладно, то това е свързано с факта, че не е получило достатъчно градивни за тялото му елементи и последното нещо, от което има нужда е пакетиран боклук (храна, натъпкана с калории, сол, натриев глутамат, оцветители и подобрители и т.н.), защото в това има всичко друго, но не и храна. Когато едно дете в твърде ранна възраст привикне да консумира продукти с изкуствено подсилен вкус, прекалено много сол, изкуствени и ярки цветове, то отвиква да се храни с естествени храни, чийто натурален вкус и мирис е твърде семпъл, на фона на другата, „лъскава” храна.
Не давам рецепта, по-скоро поле за размисъл, какво всъщност даваме на детето си, когато лесно му подаваме поредния пакет.
И един съвет, макар да не е поискан – когато желаете да намалите теглото си, смятайки, че не сте във форма, тежат ви килограмите, задъхвате се, трудно изкачвате стълби и краката ви болят, обърнете се към себе си най-напред, вижте кои храни ви предизвикват неудобство, попитайте конкретно за себе си специалист диетолог, защото, повярвайте ми – няма универсална диета за всеки – всеки е различен и това, което помага на един не значи, че за друг няма да вреди.
Всичко е баланс, но всеки намира своя. И все пак има рамки, които е добре да се знаят.
Доротея Луканова



вторник, 27 юни 2017 г.


В центъра на София, има една детска градина...
27.06.2017 г.

В центъра на София, в най-китния квартал, заобиколен от най-хубавите паркове и градинки, изпълнен с атмосфера на артистичност и свобода, има едно място, където недоволни от живота, странни хора си позволяват да уронват авторитета, свободата и детството на най-скъпите ни – децата.
В привидно идиличната сграда, стара, стабилна, красива, са се приютили комплексарщината и заядливостта, липсата на професионализъм и любов към децата. И не, не сред учителите, напротив. Там с много малки изключения битува добро ниво, доста учудващо в контекста на управлението на това детско заведение. Проблемът е концентриран главно в помощния персонал – т.нар. „помощник възпитатели”, които, повярвайте, са всичко друго, но не и такива. И пак, има изключения. Да си го кажа направо, една лелка се вихри като шеф на всичко и всички.
За да не остана голословна, нека да дам пример:
-          Не се пускат някои деца до тоалетна в обедната почивка. Вследствие на което едни се напикават, а други - другото. Говоря за големи деца.
-          Не им се дава вода, ако не си носят шишенца навън
-          Чух за случай на отказана храна с цел наказание за непослушание.
-          Коментари за поведението на родителя пред детето, когато е поставил проблемите пред учителите.
-          Поведението е в стил – аз съм шеф, а ти – безгласна буква.
-          Различните не се толерират, освен, ако родителят не си скъса някои части от тялото и не се бори до последно.

Имах редкия шанс да попадна сред група съмишленици по отношение на проблематиката и заедно 4 г. се борихме за децата си. Немалко случаи имаме за разказване. Заедно успяхме и се калихме. Остава надеждата, че сме опазили свободния дух на децата и това ще е само от полза в бъдеще. Наесен нашите пораснали деца ще бъдат в първи клас. Попътен вятър и здрави платна им желая!
А детската градина? Дано след време помнят само хубавите неща, приятелството и любовта на учителите!  Макар аз, със скромен опит в детската градина от 4-5 месеца, още помня неща, случили се 40 години по-рано. Разчитам на това, че ярките и положителни емоции са затрупали негативните такива.

Не оставяйте без реакция, когато детето ви е често тъжно и плаче, когато ходи на детска градина. Явно нещо се случва и е ваше право да помогнете детето ви да се усмихва.

понеделник, 26 юни 2017 г.





Деца под амбициозен родителски поглед.
27.06.2017 г.

Настоящият текст се основава на лични наблюдения и анализи.
Заобиколена съм от различни, интересни, преобладаващо артистични родители. Част от атмосферата на китния ни централен квартал. Напоследък, обаче забелязвам една малко смущаваща тенденция и, повярвайте ми, щастлива съм, че Господ и родителите ми са ми спестили една дума – болна амбиция.
Първо заради мен самата, а след това заради детето ми.
Първото, което най-много ме озадачи е повсеместният опит на почти всички около мен да научат невръстните си дечица на чужд език. Та те още български не знаят!
Или честотата на желаещите да посещават уроци по актьорско майсторство или пеене. В стил „Нашето гардже е най-хубаво”, групи амбициозни майки, предимно, периодически записват децата си на това или онова още на 4 г. , но само защото имат достатъчно търпеливи татковци, които да осигуряват логистичните процеси.
Седя и си мисля. Добре де, отсега сте го разпънали това дете на кръст, не, даже на петоъгълник. Какво ще правите по-натам, когато уроците го налегнат. Не се ли замисляте, че е малко много. Подозирам две основни причини за подобно поведение, без да изключвам и трета.
1.       Нереализирани амбиции и желания в детството на единия или двамата родители.
Грешка: Вашето дете е личност, различна от вас. Уважавайте го.
2.       Произход от много малко населено място (не винаги, но често, аз съм от Стара Загора, уважавам избора на всеки да живее, където желае). В такива случаи идеята е да дадем всичко, което можем на детето да успее.
Грешка: Вземаме му най-ценното – ДЕТСТВОТО!
3.       Детето наистина има разнообразни интереси и на входа на пубертета, определено има нужда от това да е ангажирано, за да не се чуди какво да прави. Защото много бързо идват щури идеи.
Грешка: Твърде много занимания наведнъж.

В заключение бих искала да кажа следното: нека следваме старата и работеща схема, когато порасналите ни деца бяха бебета: „Гледай детето, то ти казва какво да правиш.”
Същото е и с по-големите деца – детето дава знаците, важното е да има кой да ги прочете.


Доротея Луканова

вторник, 19 януари 2016 г.

Отворено писмо до българските електронни медии.
19.01.2016 г.
Доротея Луканова

Здравейте! Как е рейтингът? Върви ли нагоре! Кърви и хвърля помия? Как сте? Много добре, нали, чувствате се чудесно, с изпълнен дълг – информирате и рейтингът чупи рекорди. Наред с останалите власти, вие, често хвалейки се с това, че сте четвъртата власт имате равна вина с останалите институции за случващото се в България.
Докога ще изливате кофи гнусотия?

От екрана в безумен транс се редуват:


-          Несъществени шутове, които редуват сутрешните блокове, публицистични предавания и т.н. Хора, които се изказват по глобални проблеми, а самите те не знаят защо са на този свят, лутащи се в безсмислието на собственото си съществуване;
-          Лотарии – хазарт официален, изтриваш и хоп – ставаш богат и всички твои проблеми са решени. Само това ли? Само парите ли са най-важното?
-          Ново поколение риалити формати с аматьори-актьори - „Истински истории”, „Съдби на кръстопът” – най-гнусното нещо, което може да се излъчва. Според вас е хубаво да се видят – защо? Кому е нужно, нали всеки така или иначе живее в това. Ако не пряко, покрай съседите си.
-          Класически Риалити формати – пак – пей, яж, готви, консумирай, консумирай и стани известен.
С какво ставаш известен, написал ли си книга, създал ли си смислена музика? Дал ли си работа на хората? Измислил ли си нещо, което да преобърне историята? Създал ли си, създал ли си? Построил си дом за изоставени деца или си направил стопанство? Засадил си гора? Почистил си река? Опазил си бряг? Преборил си се за правото на онеправданите? Кой си ти, какво правиш и къде отиваш? Твориш ли?
Или само търсиш да си купиш, за да си спокоен, търсиш да консумираш като машина за унищожаване на документи – дъвчеш, дъвчеш, а след теб остават конфети...............

-          За малко да забравя – Сериалите – черешката на тортата – един имагинерен свят за допълнително притъпяване на сетивата, живейте в приказката, живейте живота на измислени образи......радвайте се с тях, плачете с тях. А вашият живот крещи от екрана на „прайм тайм” новините.


До такава степен сте принизили летвата, че вече няма нужда да се прескача. Летвата е част от дъното. Има ли кой да я извади?!




Къде са примерите, които да дават пътя, смислен, важен, значим?!
Къде са „строителите на съвременна България”? Тук ли са изобщо?!
Достигнахме до там, да се радваме, да благодарим, да се учудваме как едно малко момиче е спасило шофьор на тролейбус, проявявайки спокойствие и решителност. Поздравявам я! Така трябва. На това е способен всеки един от нас, ако преди това страхът не беше вкаменил всичко. Страхът от другите, страхът от себе си. Страх да кажем, страх да извикаме, страх да действаме.
Министърът на образованието преди дни не се засрами да заяви да каже, че на образованието не му трябва РЕВОЛЮЦИЯ.
А кой, ако не революционерите в българското образование запазиха духовността ни 1300 г?!


Ще дойде ден, в който, наистина ще се молим да ни удари астероид........

Ноам Чомски го е казал преди няколко десетилетия:

1.    Разсейване

Основният елемент на социалния контрол е отвличане на вниманието от важните за хората въпроси. Това се случва чрез непрекъснато насищане на медиите с незначителни съобщения, изпращани от управляващия страната политически и икономически кръг. Отвличането на вниманието е съществена възможност гражданите да бъдат лишавани от важни знания в областта на науката, икономиката, психологията, невробиологията и кибернетиката.
Постоянното отвличане на вниманието на хората от реалните социални проблеми, преминаването към теми, които нямат реално значение гарантира, че гражданите са винаги заети с нещо и нямат време да мислят.

2.    Създаване на проблем и предлагане на решението му

Този метод се нарича "проблем-реакция-решение“. Създава се проблем, вид "ситуация", която трябва да предизвика реакция сред населението. Тя, сама по себе си, трябва да изисква приемане на мерките за преодоляването й. Например, изброяването на нарастващо насилие в градските райони или организирането на кървави атаки, които са довели до това гражданите да изискват по-строги мерки за сигурност и политики, ограничаващи гражданските свободи. Или, осланяне на икономическата криза, за да бъдат нарушавани социалните права и да бъдат съкращавани градските услуги.

3.    Процес на постепенно налагане

За да наложиш една непопулярна мярка, трябва да го правиш постепенно - ден след ден, година след година. По този начин са налагани принципно нови социално-икономически условия (неолиберализма) през 80-те и 90-те години на миналия век.
Намаляването на функциите на държавата, приватизацията, несигурността, нестабилността, масовата безработица, заплатите, които вече не осигуряват достоен живот - ако всичко това се случи по едно и също време, най-вероятно ще доведе до революция.

4.    Отлагане

Друг начин да се прокара непопулярно решение е като то се представи като "болезнено и необходимо" и се постигне в момента съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се споразумеят с държавата и с бизнеса за лица, пострадали в бъдеще, отколкото в настоящето. Първо, защото ситуацията няма да се случи веднага. И второ, защото хората по целия свят са склонни винаги да таят наивната надежда, че "утре ще бъде по-добре" и че жертвите, поискани от тях, ще бъдат избегнати. Това дава възможност на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да я приемат, когато му дойде времето.

5.    Третиране на хората като малки деца

Някои промоционални изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и тон, като че ли хората отпред са деца в училищна възраст със забавяне в развитието, или са психически болни лица.
Заради печалбата, някой се опитва да заблуди слушателя, използвайки инфантилни завои на словото. Защо? Ако някой се отнася към човека, както към дете на не повече от 12 години, има голяма вероятност реакцията на човека да не е критична оценка, която е не е характерна за децата под 12.

6.     Фокусиране върху емоциите много повече от предлагането на храна за размисъл

Въздействието на емоцията е класическата техника, която се опитва да блокира способността на хората да правят рационален анализ и, в крайна сметка, до голяма степен ги лишава от способността на критично мислене. Освен това, използването на емоционален фактор позволява да се отвори вратата на подсъзнанието, за да се насложат там мисли, желания, страхове, принуда или постоянен модел на поведение.

7.    Поддържане на невежество сред населението. Култивиране на посредственост

Целта е да се гарантира, че хората не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани и да се огъват на чуждата воля. Качеството на образованието за по-ниските слоеве на обществото се снижава. Масите са правени бедни и посредствени, така че невежеството, което отделя по-ниски от по-високите социални класи, да остане на ниво, което ниските класи не могат да преодолеят.

8.    Насърчаване на хората да се възхищават на посредствеността

Въвеждане в населението на мислене, че е хубаво или правилно да бъдеш глупав, вулгарен и необразован.

9.    Засилване на чувството за вина

Внушаване на човека да вярва, че само той е виновен за собствените си нещастия, които се случват поради липсата на негови умствени способности, умения или усилия. В резултат на това, вместо да се бунтува срещу икономическата система, човек започва да се впуска в самоунижение, обвинява се, причинявайки си депресия, което води, наред с други неща, до застой. Без действие, за всяка революция не може и да иде реч!

10.  Да знаеш за хората повече, отколкото те знаят за себе си

През последните 50 години напредъкът в науката доведе до образуването на разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която се ползва и се упражнява от управляващите класи.
Благодарение на невробиологията и приложната психология, "системата" има на свое разположение задълбочени познания за човека, както по физиология, така и по психология. Тя е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма мощност и повече хора под контрола си.


Изпълнихте всички точки брилянтно. С номер 7 и номер 8 се справихте изключително добре, блестящо, като по учебник. Поздравявам ви, госпожи и господа телевизионери!
Какво му трябва на народа?! „Хляб и зрелища” – хлябът е кът, а зрелищата надминаха по коравосърдечност гладиаторските битки.
Как е рейтингът? Върви ли нагоре?!
А сега един съвет към хората, не към вас. Има едно копче, червено, най-горе на дистанционното, натиснете го. Или най-добре, изключете телевизора от контакта. Покрийте го с бял чаршаф или го подарете на някой, който се нуждае от него.
Отворете книга. Мислете. Всичко, което можете да постигнете се намира в мозъчните ви клетки, не е във фиша, нито в участието в риалити формат.


вторник, 12 януари 2016 г.


Обратно броене.
18.06.2015 г.
Доротея Луканова

Иван се събуди със странното усещане, че всичко е различно и нещо много важно се е случило, докато беше сънувал поредния особен сън през тази седмица. Последва бърз скок от леглото, Разтуптяващо се сърце, стреснат поглед към часовника, ужас, и онази, почти всекидневна паническа мисъл „успах се!”. „Момент, сега е неделя, нали”, замисли се и му олекна. Протегна се доволен. Някой тихо почука на вратата и свежото, отдавна будно лице на Елена, грейна с усмивка:
-          Ела, трябва да видиш нещо! Бързо, невероятно е!
-          Какво се е случило?
-          Всичко!
Тръгна бързо след нея и двамата застанаха до прозореца във всекидневната. Слънцето огряваше улицата пред тях, а тя беше пълна с хора, весели и говорещи. Пред кошовете за боклук имаше огромни купове всевъзможна техника – компютри, лаптопи, телевизори, мобилни телефони и всякакви глезотии, без твърде голяма необходимост за живота ни, но много зарибяващи.
Иван инстинктивно погледна към масата и видя чисто новия си ЛЕД екран . Телевизорът беше включен, но излъчваше само един надпис – „Край на програмата”.  Обърна се пак към прозореца и забеляза още купчини: шарени, весели и пластмасови: детски играчки – най-популярните анимационни герои от последното десетилетие: спайдърмен, батман, хълк и всички безумни образи, които някой, някъде беше създал с твърдото убеждение да забавлява малките деца или някой зловреден идиот искаше да ги плаши.
Усмихна се, стана му непонятно облекчено на душата.
Влезе в банята да се освежи, отвори по навик шкафчето, а вътре наредени го гледаха няколко пластмасови шишенца с цветни таблетки: витамини, омега 3, всякакви хранителни добавки. Посегна към първото и спря ръката си във въздуха. Опитваше се да си спомни защо са му, откога ги взема и кому е нужно да пие хапчета, когато тези съставки ги има в храната. А дали ги има наистина там. През последните 5-6 години хранителната индустрия се беше превърнала в подобие на фармацевтичната. Всеки ден излизаше информация в мрежата къде и колко химически елементи са добавени. Иван и Елена бяха намерили едно семейство в близкото село, което им продаваше от собствената си продукция храна.
Отвън се чу детска глъчка и го извади от размишленията. Излезе на балкона и видя групичка деца, които изсипваха от торбички пластмасовите си забавления и играеха, ухилени, чисти някак си. Засмя се.
-          Тръгвай, Елена, заминаваме на море.
-          Как, утре сме на работа?
-          Не сме, мислиш ли, че след това днес, някой ще отиде утре да виси пред компютъра и да трака по клавиатурата безсмислени кодове?
-          Къде ще ходим?
-          Спомних си за къщата на дядо и баба. Откакто баща ми и майка живеят там сме ходили 2-3 пъти.

Иван си спомни за последното лятно преживяване в морската им къща, беше преди 4 г. Почти бяха минали 3 дни и двамата с Елена се тръшнаха от някакъв агресивен чревен вирус. Три дена не излязоха от къщата. Родителите ми бяха заживели там преди 10 години. Професиите им, майка му – писател, а баща му – консултант, позволяваха работа от всяка точка на света в интернет селото. Бяха живели достатъчно дълго, за да добият местния имунитет и от прекрасния въздух се презаредиха и бяха много щастливи в райското кътче в Южното Черноморие. Там, за всеобща радост курортната мания и бетонът нямаха превес поради благодатното решение на природата да остави каменист и скалист плаж, който не позволяваше на тълпи туристи да се изсипват. Село Варвара беше обител за артисти, музиканти и художници. Прекрасно кътче за хората на изкуството.

С Елена спряха да ходят при тях и замениха летните бягства с къмпинг почивки в Гърция. Миналата година, обаче, след като южната съседка обяви мощен държавен фалит и започна да разпродава островите си, за да върже държавния бюджет, местата за почивка станаха собственост на няколкото водещи европейски държави и цените скочиха драстично.

-          Отиваме на Варвара, при нашите! - извика Иван и прегърна любимата си жена.
-          Обади се първо, за всеки случай.
Иван взе новия си, „умен телефон”, и се опита да се свърже. Нямаше покритие, и колкото и да опитваше, не успяваше. Странно вълнуващо усещане – няма телевизия, хората изхвърлят техниката си, няма връзка с мобилните оператори.
Събраха малко багаж, в който прилежно добавиха десетте си любими книги, половината на най-вдъхновяващите автори „антиутописти”, няколко нестандартни фантасти и сборник приказки. Обуха по едни кецове и излязоха навън, като носеха няколко лъскави технически залъгалки за боклука. Отдавна чаканият миг да се върне към заниманията си в студентските години го накара да запази лаптопа си като пишеща машина и усети една забравена тръпка в корема.
Колата, паркирана до блока изглеждаше заспала вечен сън и Иван се опита да си спомни кога за последно беше наливал гориво в нея. Напоследък цените на бензина бяха умопомрачително високи и хората спряха да карат колите си в градовете. Спестяваха за гориво при по-далечни пътувания, а на работа ходеха пеш или с колелета.
Извадиха двата велосипеда от мазето и се приближиха до една група съседи, които оживено разговаряха оборудвани с раници и всякакви транспортни средства, задвижвани единствено от човешка сила.
-          Ей, елате да чуете новината! Разбрахте ли какво е направил Валери Петров?
-          Какво, нямам телевизия, интернет и никаква връзка с мобилните телефони?
-          Беше се заканил да хакне цялата система и явно е успял, страшен пич.
-          Виж ти, хакерът му с хакер, през последните 10 години само кроеше планове и споделяше тук-там под сурдинка какви планове има, но никой не вярваше, че ще успее.

Засмяха се. Иван и Елена им пожелаха щастие и потеглиха. Изходите на София бяха пълни с колоездачи, пешеходци – шарена, развеселена върволица от свободни хора.
Елена и Иван потеглиха окрилени, пълни с ентусиазъм пак там, където не се бяха връщали от детството си – където всеки ден ще започва различно, където, вярваха, че хармонията ще бъде пълна и броенето ще се обърне отначало в една по-добра и вярна посока към истинското човешко битие.

Валери се събуди, облян в пот. Още беше тъмно и погледна часовника, показваше три часът. Трябваше да се захваща за работа, ако искаше сънят му да се сбъдне. Вече 9 години се блъскаше в стени миг след като си мислеше, че е успял. От една седмица усещаше, че е на прав път и вече седми ден не излизаше, работейки усърдно да рестартира системата като преди това „сложи прът в колелата на машината”.
Усети силен глад и тръгна към хладилника. Беше забравил, че поръчката с храна идваше само в петък и сега нямаше нищо друго освен два моркова и малко сирене. Хапна набързо и си направи силна доза кафе. Чакаше го много работа.
Дано успееше скоро, защото вече не издържаше с толкова кратки почивки за сън. Събираха му се по два часа на денонощие, понякога три. Дори не се насилваше да става, сам се събуждаше след повтарящият се утопичен сън.
Настани се удобно, погледна снимката на сина си, погали я. Не беше виждал детето си от три месеца. Раздели се преди половин година с жена си, всъщност тя си тръгна. Не можеше да проумее неговата идея, дразнеше се на упоритостта, с която той не спираше да се бори и в крайна сметка не издържа и го напусна.
А Валери искаше детето му да има неговото детство, търсеше начин да върне времето назад, да направи нещо, с което да поправи грешния завой на човечеството и не пестеше сили за това.
Беше най-будният ум сред спецовете в системата и години наред работеше за водещите компании. Разполагаше с нужната информация, за да се опита да пренареди пъзела, но всеки път му убягваше по нещо.
Господи, дано сега успея, дължа го на детето си!
Ако днес е денят, в който започва обратното броене? Само ако можеше днес да е денят.

Загледа се в един малък код, който всеки път го дразнеше, замисли се, натисна няколко клавиша, погледна отново и го видя. На най-лесното място, сякаш е стояло през цялото време там, а той не е имал очи да го види.
Ръцете му потрепериха. Лицето му доби метално изражение, малко плашещо, но силно и уверено. След пет минути опити се ядоса, блъсна клавиатурата и излезе да изпуши една цигара на балкона.
Беше пред изгрева, когато все още спящата природа подава първите сигнали за предстоящото ново утро. Знаеше че Марина е будна вече и нервно избра бутона за бързо набиране. След второто повикване тя се обади, разговаряха кратко и се уточниха да вземе детето поне за три часа днес, защото има рожден ден и става на пет. Искаше да му подари целия свят – но не такъв, а един нов, с надежда за по-добро!
Запали втора цигара и тогава се случи всичко. Обърна се към стаята и забеляза как екраните на петте монитора изгаснаха едновременно. Обърна се навън и забеляза странно затишие, сякаш всичко заспа. Грабна телефона и се опита да звънне пак на жена си – без успех. Очите му светнаха – Да не би? Дали наистина успя?
Влезе в стаята и се опита да рестартира системата. Мъртвите монитори не се събудиха. Включи телевизора – там стоеше само един надпис „Край на програмата”.
Точно в този миг, слънцето изгря, освети балкона му и Валери осъзна, че след девет години трудът му вече беше завършен, а имаше още толкова работа. Но не днес, днес трябваше да празнува с детето. Облече се нервно, с усмивка, взе си раницата с най-важното и хукна към апартамента на жена си. Предстоеше му един прекрасен ден.
Един нов ден.