Чифт гуменки и едно сърце.

20.08.2014 г.

Пет години по-късно пиша за любимия си град със същата тази страст,  с която разказвах дни наред след като се прибрахме от едноседмичната ваканция в Париж в началото на месец май 2009 година.

Париж е в широката усмивка на африканецa, току-що открил хранителен магазин и приветливо посрещащ ни, чудейки се какви сме, Париж е мирис на прясно изпечена багета, Париж е френски прозорец, Париж е една улица с галерия и празнуващи усмихнати любители на изобразителното изкуство, Париж е зашеметяваща смесица от много, твърде много разкош, фина френска естетика, грандомански като един излял се рог на изобилието и едновременно очарователно уютен с малките калдъръмени улички в Монмартър, където от всяка сграда струи артистичност, Париж е в двойките, насядали по двата бряга на Сена и безспорното специално излъчване на града с река.

Най-прекрасното разглеждане на това място е да се шляеш безцелно по улиците, без предварителен план, да гледаш, да дишаш, да слушаш звуци, да попълваш лексикона си в детайли и като една вечна мозайка от вечни впечатления. Да поседнеш на пейка в Люксембургската градина и да погледаш разхождащите се мъже и жени, групичките деца, статуите, пейките и онези алеи, покрити с бели ситни камъчета.

Седим на по чаша чай в Монмартър и слушаме, гледаме пъстрата палитра от хора, малки магазинчета, кафенета с масички отпред и винаги седналите французи с лице към улицата, усмихнати, говорещи, естествени. Отнякъде дочуваме сладка детска глъчка и изкачвайки се по един стръмен сокак, случайно надникнахме в един заден двор на детска градина, скрита между сградите откъдето идваше врявата.

Или излизаме от спирка на метрото, изкачваме стъпалата и след 2 часа в модерния квартал Дефанс с големите лъскави офис сгради и банки, пред нас се изправя с цялата си стара, класическа и богата красота сградата на операта.  Видяхме едно лозе в 20 район в Париж, насадено по надолнище на един хълм, срещуположен на хълма Монмартър, на около 5-6 спирки с метрото. А някъде до него една къща с очарователна градинка и плашило.

Ако можете да гостувате на парижанин, така бихте се слели най-силно с това уникално място. А най-важното е да не губите времето си само висейки по безкрайни опашки за разглеждане на забележителности.  А когато имате възможност да си направите среща с любимия човек в Париж и да се намерите, усещането е приказно.

Обичам Париж, винаги ще го нося в сърцето си.

Моята mozzarella е много по-добра от mozzarella-та ви!

26.07.2014 г.

Почивка, море, въздух, слънце и природа, наслаждавам се на едни 15 дена в годината, където съм на място, което ме изпълва с благодарност към живота, вселената и всичко останало, което все още е достъпно предвид почти 90 % превзетото Черноморие от анцузи, пластмаса и бетонови мастодонти. Тук наистина си почивам! Хората се познават, даже напоследък срещам летуващи от квартала в София, които също са избрали това райско кътче свобода.

Имах, обаче,  много интересен спор по отношение на една салата, в една кръчма в любимата ми Варвара – оазисът за почивка далеч от курортистите от затворените комплекси с басейните на 20 метра от плажа. Дали да споделя името на това ресторантче в стил късен ”социалистически реализъм „ от средата на 80-те и ранен демократичен кич от началото на 90-те на миналия век. Защо не!? Става въпрос за „Варната” и мнозина от вас, редовно посещаващи китното морско село Варвара, са яли и пили в него. През последните 5-6 години това заведение и прилежащия хотел станаха като втори летен дом за известни български културтрегери. Собственикът е винаги „спретнат”, даже бих казала „стегнат”, с почти вдигната ръка за козируване и пърха около тях като нощна пеперуда около лампа, да получи една усмивка, потупване по рамото и жест на благосклонност. През последните 3 години неприятно впечатление прави променящото се отношение към клиентите във „Варната” в зависимост от коя група са, на известните представители на театъра и телевизията-майка или обикновени летуващи всяка година във Варвара. Нещо на пръв поглед дразнещо, но лесно се забравя на третата ракия или петата бира. Не малко пъти сме забелязвали пълни с досада погледи от страна на персонала, когато сме си поръчвали още и още питиета, защото веселбата върви и разговорите са все по-интересни с напредването на нощта. И все пак, клиентът е ЦАР, но не винаги. Може да е принц, може и херцог, а най-често „последната дупка на кавала”.

Неприятен вкус на скърцащ пясък в устата оставят различната степен на внимание към клиентите според това към коя група са (известни или не)и най-вече невинаги качествената храна и грубото отношение, когато имаш нахалството да върнеш блюдо със забележка. Не бих губила ценното си време да описвам случая, ако въпросът не беше принципен и очевадно типичен за нашето общество, но когато ти сервират „Домати с mozzarella” с кашкавал, вместо със сиренето упоменато в наименованието на астието и ти обясняват, че има 25 вида mozzarella и как ти, видиш ли, не си запознат с това какво къде се слага, вече наострям уши и вдигам перушина. За маркетинг и търговия в този контекст няма смисъл изобщо да говорим.

Та така, специално за Стоян, собственикът на „Варната”, прилагам следната снимка на същата салата „Домати с mozzarella и сос pesto”, поръчана в друго заведение, за да е наясно, че това е видът mozzarella, която се използва за този вид салата, пък дори да има 100 вида от това сирене.

Не пиша това с цел умишлено да навредя на бизнеса на тези малки хора, напротив, ако този текст им помогне да усетят грешката си, тяхното лятно предприятие ще продължи да им носи добри доходи.

Специално за случая заех от Wikipedia едно кратко описание изцяло потвърждаващо моята теза потребител на салата „Домати с mozzarella и pesto”.

„Моцарела“ (на италиански mozzarella) е тип прясно и меко италианско сирене от региона Кампания. 

Класическата моцарела (mozzarella di bufala campana) се произвежда от биволско мляко (от черна биволица), в Югозападна и Централна Италия, предимно в района на град Неапол (най-вече в аверсанския агро район), но в наши дни това сирене се произвежда предимно от краве мляко.

Производството на сиренето започва със закваска. Следва загряване на суроватката до 80-90°С, съпровождано с бъркане, докато не се получи еластична маса, от която се отрязват топки, на които се придава различна форма (топки, питки). Тези топки се наричат mozzatura (обрезки), откъдето идва и името на сиренето. Майсторът меси сиренето, подобно на месене на тесто за хляб. Цветът на сиренето е порцеланово-бял, вътрешността е еластична и пастообразна. Има изтънчен млечно-сладък вкус.

Моцарелата е традиционна основна съставка на автентичните неаполитански пици. Консумира се още като добавка към много видове салати и запечена върху резен домат и с добавен лист босилек."

Източник: wikipedia.bg (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B0)

При адекватна комбинация от търговски нюх, възпитание и ниво, когато клиент възроптае срещу определено ястие, при него идва главният готвач, за да се запознае лично с оплакването. Да не говорим, че върнатото блюдо изобщо не се заплаща, даже се приготвя отново, както трябва, и стойността му не се включва в сметката на клиента.

Но, уважаеми приятели, тук не е така. Тук сърдитата съпруга на собственика възмутено подава на младата и незапозната с елементарните съставки на популярни за кухнята на съответния ресторант, вписани в менюто, известни сред обществото, ястия, вероятно студентка, работеща през ваканцията, сервитьорка и казва: „Това е моцарелата, ако не им харесва да си ходят”. Може би си мислеше, че не сме я чули или изобщо не я интересуваше дали сме я чули или не.

Една от традициите, която спазвахме 8 години, отпадна по естествен път. Нашето семейство няма да посещава това ресторантче повече. Да живее свободния пазар и конкуренцията и правото на избор. Защото, повярвайте, тук избор има.

Морски поздрав и внимавайте какво си поръчвате, може да ви изненадат с импровизации, които невинаги могат да бъдат приятни.

18 юли 2014 г. 

Духът на Левски.

Васил Иванов Кунчев, роден на 18 юли 1837 година и загубил живота си на 18 февруари 1873 година. Само тридесет и пет години и седем месеца.  Кратък на пръв поглед, но един живот, който е хиляди други животи, съдби, копнежи, които никой не се е осмелил да осъществи до онзи момент, в който монахът хвърля расото.

Мислено правя паралел с Исус Христос и някак си последователно стигам до ключа „разпънат на кръст” за свободата на един цял народ.

„Не си правете кумир от мен ....”,  цитирам по памет Библията.

Какво направихме с този човек след смъртта му? Много неща за 141 години, много книги, много анализи, много портрети „обесихме” в много кабинети. Дали някой от съвременните български политици заслужава изобщо да се докосва до иконата на героя?!

А какво остава да безчинства пред погледа му ден след  ден, година след  година.

Най-страшното е, че предателите на Левски живеят и днес сред нас, още повече, качили са се нависоко и грачат грозно, зловещо, а бесилото виси и ветровете на зимата го люлеят, а няма сила, която да спре този звук, който отеква в душите ни.

Свалете портретите на Васил Иванов Кунчев и го оставете да почива в мир, той заслужава това. Не го бесете ден след ден на вашите стени на срама.

Вярвам, че един ден духът му пак ще дойде в образа на човек, решен на всичко за свободата и тогава ще ви стане тясно тук, в уютната кочина, която замазвате с кал и тор вече толкова време.

Покайте се, но няма да ви бъде простено!

ВИК!!!

4.30 сутринта на 4 май 2014 година.

Защо съм будна? Наспах се, легнах си рано в 22,30 часа предната вечер, взех си необходимите 6-7 часа и отворя ли очи, няма заспиване.

А със събуждането идват и мислите – най-разнообразни, от прочетеното вчера, от преживяното, от емоциите. Пак преливат, значи е време да събудя и блога си. Подремва си от няколко месеца, в очакване на нещо да се напише в него.

Вчера прочетох интересна статия за японците и техните традиции във възпитанието и отглеждането на децата, озаглавена „защо японските деца не плачат”, или нещо такова. Най-силно впечатление ми направи това, че майката не се разделя от бебето/детето дори и като мие чиниите, готви и пере. Винаги е закачено за нея, на гърба или отпред, така то естествено участва в процесите в семейството, гледа, учи се и расте, а резултатът: японските деца не плачат.  А другото интересно е постоянното говорене на малкото дете, независимо от факта, че бебето не може да отговори...но то чува. Затова, заключват в статията, япончетата проговарят преди да са проходили.

"Аз съм преродена японка", помислих си. Винаги съм говорила на детето, откакто се е родило и то по абсолютно същия начин, без да очаквам да ми отговори, естествено и с пълната увереност, че като част от семейството, то трябва да знае какво правя, защо го правя и т.н. И може би наистина, Денис проговори много рано, за сметка на малко по-късното прохождане, на 1,2 г. Не съм го носила на гърба си докато домакинствам в кухнята, но пък той беше най-щастлив да е около мен и като беше бебе, лесно го оставях на дивана и така в приказки, песни и забавления си свършвах някои важни задачи. Най–много го носих между втората и третата година: на гръб, на конче, „като бебе”. Спрях да ползвам количката всекидневно, когато навърши 2 години. Не беше лесно, но пък какви мускули имам само J. Освен това, съм в добра форма като килограми, което е един чудесен резултат от тренировките.

Другото, което се случи, докато четях статията за японското възпитание на децата беше, че главата ми се напълни със спомени за едни „мъдри мисли” - всички догматични фрази и възпитателни методи от моето поколение, които по естествен път отпадаха една по една, от първия ден на детето ми до сега, а процесът продължава.

Една случка в родилното отделение още помня и сигурно ще помня цял живот и за пореден път се убеждавам колко е трудно, когато не слушаш сърцето си, а някой друг. Три родилки с три новородени – емоция, вълнение, страх, неизвестности и много, много чуства,  болка от раждането, неудобството на чуждото място, но някак си естествено вървят ръка за ръка незнанието и липсата на опит с дълбокия инстинкт. В първата нощ заедно с бебетата (втората ни там) две от нас спахме с децата в нашите легла, въпреки това, че всяко бебе си имаше собствено мобилно легълце-кошарка. Не можеш да оставиш бебчо да плаче, нали?! Единствено третата майка упорито не вземаше своето момиченце в ръце, освен когато правеше първи опити да го накърми, а то ревеше през цялото време. На нашите учудени въпроси защо не гушка малката душица, отговорът изгърмя: „Не искам да я свиквам да е на ръце постоянно”.

И тук, естественият въпрос: Колко време ще гушкаш и носиш бебенце на ръце – година, година и малко...и какво от това, че ще изпиташ неудобството от увеличаващата се тежест с всеки изминал месец, нали ще се успокои и няма да плаче.

Една вечер, трябва да е бил на около месец, месец и половина, нашият бебок не искаше да заспи и плачеше. С баща му решихме да пробваме да го оставим сам и отидохме в кухнята (пак догма, да не се приспива детето, да се научело само да заспива и т.н. глупости на търкалета).

Може би минаха три минути и се върнахме обратно, за да гушнем малкото разбойниче и тогава разбрахме, че няма да бъдем родители по книги и бабешки деветини.

Да не говорим за войната, която водех с баби и педиатри по отношение на кърменето на поискване. Тук е мястото да благодаря на всички майки от организация „ Ла лече” за съветите и за моралната подкрепа.

Кърмих една година и въпреки страха, че приключването на този процес (мразя думата отбиване, защото мисля, че кърменето е естествен процес, по желание на майката и детето, или на един от двамата и приключва, когато единият от двамата вече не желае това да продължи) ще бъде силно драматичен, той се случи за не повече от седмица, с много търпение и такт.

Друго много любимо идиотско поставяне на срокове е отказването от ползване на пелени.

Познавам поне 10 майки, които, решили, че вече е изключително важно да махнат пелените и да приучат детето да ходи до тоалетна само, изживяха месеци на безумни пранета и дебнене и нерви. Даже веднъж срещнах бивша колежка от предишна работа, която много държеше да разбере още ли ползвам пелени за детето на година и нещо, и веднага ме посъветва (почти ми се скара) моментално да махна пелените. Сподели личен пример, който ме убеди, че проблемът не е в моята глава (за да откажат нейната дъщеря от пелените са я държали по 8 часа на гърне!!!?)

Денис спря да ползва пелените също в рамките на седмица на 2 години и 10 месеца, защото беше готов, както и аз.

Ако започна да изброявам всички постулати в отглеждането и възпитанието на детето, които съм загърбвала периодически, няма да ми стигне времето, но не това е изводът, който осъзнах за кой ли път след четенето на статията. „Гледай детето, слушай го, следвай неговите нужди и всичко ще бъде наред”.

С последния пример завършвам: Спането на детето в отделна стая, пак е според нагласата на майката и бащата и най-вече реакцията на детето.

Вече мога да кажа, че от две седмици Денис спи сам (3 години и 9 месеца), разбира се, след като му прочета една книжка и си поприказваме малко или сътворим някоя история заедно в тъмното.

Позволете ми да се обърна като приятел и човек с опит:

Мила, нова, майчице, забрави за храненето през 3 часа, ако бебето иска да яде на втория час, нахрани го, забрави за оставяне на бебето да заспива само ако не иска, забрави за слагането на гърне на 7 месеца ако не желае, забрави за отделянето в друга стая на детето ако плаче и те търси, будейки се често. Остави на сърцето ти да решава, не се тормози, респективно не тормози детето с глупави писания и съвети от хора, които са гледали деца преди 30-40 години.

Слушай сърцето си и давай любовта си безгранично, за да направиш най-важното за бебчо – да го научиш, че любовта е най-естественото човешко чувство и тя се дава и се получава без условности.

Честит 1 юни мили малки приятели!

Благодаря на всяко малко детенце, което ме научи на нещо ново, най вече на собствения ми син, който е моят голям учител, разчупващ всеки ден по една стара люспа от наслагвания през годините.