Прощално за Арапя...

(В подкрепа нa КОРАЛ)

12.08.2017 г.

От известно време в душата ми започнаха да се подреждат мисли, вътрешен разговор, по-скоро писмо, прощално. До едно специално място, където имах невероятния шанс да вкуся първия аромат на свободата, някъде през 1985 г. за първи път. А последните глътки отпих, сега си давам сметка, през 2003 г. – последното ми море на този къмпинг.

Ще започна от началото. През 80-те, когато по-голямата част от живота ни преминаваше в определени рамки от сиво до черно, през тъмносиньо, отидох със семейството си за първи път на къмпинг „Българка” (Арапя) и видях една различна пъстрота. Това лято имахме гости от Франция (семейство с деца) и моите родители решиха да ги заведат на хубаво място, вероятно те, французите са пожелали не курорт, а нещо различно. Бях като омагьосана, при първата ми среща с плажа, гората, реката, широкия залив, място безкрайно, от детската ми гледна точка, за весели игри и търкаляне вечер по пясъка, когато повечето къмпингуващи вече правеха вечерята и сядаха на сладка приказка пред палатките. Когато можехме по тъмно да се шляем на групички около палатките и да играем до колкото часа искаме. Време, в което не е трудно да се запознаеш със съседите, на два метра разстояние. Време, в което, цитирам майка ми, е толкова удобно да се попечеш на слънце, пред „дома” и ако много ти се прииска, да преминеш плажа и да се метнеш в прохладните води. Време, когато ходехме до реката в тъмната част от вечерта, за да гледаме светулките. Приказно време. Не си спомням всеки ден от тази първа почивка, но помня празника на Нептун, организиран от чехите на „Арапя”, а те бяха много и бяха избрали най-едрият си представител, с голям бирен шкембак, който се вписваше в тяхната идея за царя на морето. Беше увит в бял чаршаф, носеше самоделно направен тризъбец и корона.

Това е онази магия от детството, която остава в сърцето завинаги. Тогава започна моята голяма любов към къмпинга. Защото той ти дава една различна свобода на възприятията – там си ти, без условности, без да се съобразяваш с условности, мяташ една тениска и шорти и започваш да попиваш от красотата и морския въздух искрици щастие.

След това последваха няколко незабравими летни приключения.

1987 г. - след първата година в гимназията, когато изобщо не ми правеше впечатление, че се къпя с ледена вода в общата баня или че съм цялата в пясък. Единственото, което можеше да ни обезпокои беше, да не вземе някой нахално да си бодне палатката пред нас. И, уви, те се появиха – германци. И понеже следяхме всяко тяхно действие, някак си сами се усетиха и ни отпуснаха част от гледката. Няколко дена по-късно моята приятелка, съученичка, и аз за първи път проговорихме на английски (специфичен момент за всеки учил в езикова гимназия и първия път, след първата година, когато идва моментът да използваш знанията си за комуникация). Дълги години след това си пишехме с Беате (така се казваше момичето в дружелюбното немско семейство). Въпреки че майка и татко не говореха немски, а германците, не говореха френски, някак се разбираха на един друг език, на усмивката, знаците и общото лятно настроение или ако нямаше начин, ние – децата упражнявахме своя английски език.

В годината на първия свободно избран президент на България (1990 г.)

Ще разказа само няколко неща, които са се запечатали – пак германци, озадачени и питащи се какво се случва, след като се разнесе новината, че новият президент на републиката, за първи път избран свободно, е Желю Желев (да почива в мир). За няколко минути настана такава мащабна организация, която предизвика всеобщи овации – появиха се сините знамена, развяха се на две коли и единствената улица-алея се изпълни с радостни хора за шествие – митинг. Тогава, освен всичко останало, аз, тийнейджър вихрен (15 г.), в компанията на по-голяма съседка – приятелка, се мотаех с една компания, по-големи от мен, които ме пазеха и обгрижваха като по-големи братя и сестри, макар да ги виждах за първи път в живота си. Беше интересно, леко смущаващо, предвид по-специфичните им разговори, но още пазя една снимка на тази свежа компания и наскоро се питах как са, как ли се е случил животът им. Те се събираха всяка вечер пред различна палатка с китари, песни и се веселяха. Само трябваше да знаеш къде е сбирката, да кажем пет палатки надясно, първата вляво. Същата тази година ме хванаха за първи път с цигара в ръка. Отричах до последно J. Когато групата на големите тръгна към друго място, с лекота си оформихме тайфа, с новодошли на моята възраст. Тогава имах и първата, кратка, младежка морска любов (само се целувахме)!

Последната истинска почивка – 2003 г.

В бунгало на поляната до реката, при Наско, със семейството ми (майка ми, сестра ми, зет ми и големият ми племенник, тогава на 9 г.). Почти същото усещане, тук-там някоя нова кръчма, много малко разлики с предишните условия. Затова и я определям като моята последна година на истинската Арапя. Помня едно ранно отиване на плаж, в 7.00 часа. Бях първото човешко присъствие, като не броим спасителя. Беше хладно, но свежо, само аз и морето и празните чадъри. Не може да се опише с думи. Навалицата дойде по-късно, когато аз вече стоях на сянка до бунгалото с книга в ръка.

Разказвам всичко това по една единствена причина – опитвам се да предам усещане, емоция на всеки, който го е преживял и най-важното иска да го преживява пак.

Ще завърша с 2017 г.

И който не иска да се ядосва, може да не чете, макар че има „Хепи енд” (засега само в пожелателен вид).

Жега, пълен плаж, не – натъпкан като малък куфар за почивка. След 30 минутно обикаляне на малкия, сърфистки, плаж, все пак решаваме да пробваме на големия. Едва откриваме едно ъгълче в северната част на големия залив, почти опрени до скалите. Зад нас – кръчма – звучи гръцко. Усетила специфичните ритми, с облекчение откривам, че поне е гръцко. След 5 минути се сменя, за моя радост. Там сме, защото чакаме приятелите, летуващи на каравана, изтикани в лозята по посока север, да дойдат да се видим (децата да си поиграят, а ние да довършим приятната ни приказка от предната вечер, когато бяха така добри да се разходят до Варвара).

И настъпва кулминационният миг – налага се да отида до тоалетната. Решавам да спестя време и да не отида до определените места, а да ползвам ресторанта на плажа. Мъжът ми и детето преди това, вече минали оттам, дават наставления. Двуетажният, решен в бяла мазилка и каменни облицовки, намиращ се на 25 крачки от мен. Уточнявам – на плажната ивица. Не си спомням как се изчисляваха метрите и сантиметрите от брега, къде може да строиш и какъв тип сграда – временна лятна или къщище. А това си беше като Резиденция Бояна. Влизам бодро, подгонена от горещия пясък с левче в ръка. И вместо да се мушна като престъпник директно в сервизното помещение, учтиво питам и получавам не много приятен отговор: „Тоалетната е само за клиенти на заведението”. Аз обаче, тъпо и упорито продължавам да се усмихвам: „А вие...”, казвам, „...откъде знаете, че няма да ви стана клиент?” Така или иначе планирах да взема за детето сладолед, не в опаковка. Следва усмивка от страна на едрата леля зад бара и обяснението, че трябва да почакам и да дам поръчката си на сервитьор. Оппа! Понеже все още бях обзета от духовито настроение, почти да разчупя обстановката с изречението: „Ако скоро не ми позволите да посетя тоалетната, ще имате спешна нужда от кофа и парцал”. Пак решавам да си замълча, планирайки наум следващия си разказ. Често претворявам кофти ситуации и хора в забавни разкази, където „наказвам” неприятните хора с фикцията на собственото си въображение. Но това е една друга тема. Междувременно около мен профучават 4-5 млади момичета и момчета сервитьори. Идва изключително младо, но много усмихнато момиче, което взема поръчката ми и на въпроса за ...знаете, веднага ме насочва да облекча физиологичната си нужда.

Излизам и сядам на един праг, защото седалките на пейките от изкуствена кожа ми се вдияха прекалено потни от предишни клиенти. Чакам си сладоледа и се чудя как моите хора още не са дошли да ме издирват. И, о, чудо, усмихнатото момиче се появява с поръчката, пак така възпитана. Разбира се, че дадох бакшиш. Тя просто работеше там и беше толкова приятно да се общува с нея, макар сигурно да не беше подвила крак от сутринта. А шефката зад бара като една мадам следеше всичко с привидна благопожелателна усмивка. Все пак, вече съм клиент. Тръгнах към нашите чадъри, седнах и се обърнах по посока на ресторанта. Тогава ярък спомен ме удари в челото! Почти на същото място преди 27 г. бяхме разпънали палатката си – най-запомнящото се мое младежко море. Стана ми мъчно, хвана ме яд, жегата ни притискаше, спогледахме се и събрахме багажа. Тръгнахме си! Казах на моите хора в колата: „Това беше последният ни плаж тук! Единствено ще идваме на гости на приятелите”. Няма как да изтрия мястото от сърцето си, но ако идвам някога на Арапя, ще бъде през май или септември.

През 2013 г. с приятели отидохме на плаж Корал само за деня. Усещането за свобода беше същото, както някога на „Арапя”.

Подкрепям Корал без хотели, без бетон и анцузи, защото вече не става дума само за този конкретен, много апетитен за мнозина, плаж. Става дума за свободата, за чистотата и природата, за онова усещане в душата, което не трябва да се губи! Този текст е в памет на всички загубени места. Нарочно не използвам думата безвъзвратно, защото тайно се надявам, че един ден, дано е скоро, ще си върнат и предишния облик и хората.

Подкрепям идеята за къмпинг, регулиран, с  тоалетни, бани, с правила и ред, където всеки, който желае да вкуси свободата на това да си лежиш пред къщата и когато ти стане много горещо, просто да се засилиш от единия край и да се метнеш в прохладните води на любимото море.

Доротея Луканова