събота, 16 ноември 2013 г.


Изборът да си свободен
16.11.2013


Най-трудният избор в живота на всеки е да бъде свободен.
Днес, 16.11.2013, малко преди да излезем с Денис на разходка, около 10.30 часа, видях първата дружинка, в подкрепа на БСП+ДПС митинга да крачи бодро по нашата улица "Иван Асен II" по посока "Орлов мост". Излезнахме в градинката в близост до бул. Ситняково с видимост към него и пряка чуваемост от бул. Цариградско шосе". В 11.45 около 25 автобуса, изпразнени вече по пътя, слезнаха по "Ситняково". Малко след това започнаха да се спускат по "Цариградско шосе" към мястото на голямата ПАРОДИЯ. Точиха се 20- 25 минути. След това чухме няколко хеликоптера (единият на "Български червен кръст", вторият - не успях да идентифицирам. Мрачно, тъжно погребение на свободната воля срещу безплатен билет за екскурзия до столицата, кафе и вода, а за някои и закуски.....................Време е да се свърши това безвремие.
Усетих как полека ме завладява някакъв непривичен страх, че моят избор, ще бъде подритнат и смачкан от 30 000 (по изчисления на запознати) чифта крака, които никога няма да направят тази крачка към свободата.. На тях, явно им е по-лесно някой друг да избира вместо тях - пътя, превозното средство, храната, облеклото.....мислите в главата, "отправните точки" на живота: става, пикае, пърди, мие се, зъбите задължително 3 минути, закусва, пие кафе, отива да блъска на "плантацията", хапва на крак обяда си, бачка като вол, прибира се, пие ракия и яде салата с турски домати и меко, нежно задрямва пред телевизора, зомбиран от вечерната порция партийна повеля.
Всичко е "аутсорснато" извън собствената глава, за по-лесно. Тя, партията знае най-добре, може най-много и обещава всичко, даже място в гробищата, паметниче.
Тези хора живеят още във времето на годините на задоволяващият "социнизъм" (заемам за малко този много точен антагонизъм).
Във всички филми, където се намесва Дяволът и тези, които подписват с него договор, продавайки си душата, става въпрос за десетки пъти повече облаги. А тук, скромно, по кумунистически и атеистично, за нещо мъничко, но от сърце и не продават само своята душа, а много повече, бъдещето на много повече хора, отколкото са самите те.
Гледах обедните излъчвания наживо, отвратих се от прегръдки, от стискане на ръчички. Само Брежневската целувка липсваше. Песнички, музичка - културно масово развлечение, екскурзийка, а и уникалната възможност да покажат на тези гадни софиянци, че София не е България.
Бесепари викат ДПС?!
Следобедното ноемврийско слънце и лудетината вкъщи някак си, малко, ме развеселиха.
Но, вечерните новини ми поднесоха истинска порция СМЯХ!
Някои от "аутсорснатите" не знаеха името на премиера, който така яростно подкрепят, не могат да кажат името на нито един министър. А защо пък да си напрягат мозъчните клетки, нали има кой да дава "отправните точки". Черешката на тортата беше платеният репортаж след новините по Нова. Върнах се 1984 г. Напоследък всеки ден ни прожектират ретроспекции.
Тези, в София и онези в Пловдив ли трябва да определят как ще живея аз?!

Ако утре има избори и някой ми каже "Няма за кого да гласувам", ще викам с пълен глас: "Гласувай за свободата си".



вторник, 12 ноември 2013 г.





Да бъдеш или не "Ромео и Жулиета". След Изкуството и Любовта на 11.11.2013 в Младежки театър "Николай Бинев" .

12.11.2013



(Постановка на Драматичен театър "Рачо Стоянов", Габрово, 2013 г. автор: Уилям Шекспир
режисьор: Петринел Гочев

превод: Мария Змийчарова
музика: Димитър Пенчев (флейти: Пенка Тренева, Моли Шамбо (Molly Shambo); виолончели: Анет Артинян, Ти Джей Бордън (T.J. Borden)
сценография и костюми: Юлияна Войкова-Найман
участват: Гергана Змийчарова, Димо Димов, Елизабет Попова, Мирослав Симеонов, Надежда Петкова, Николай Бързаков, Петко Петков, Силвия Чобанова, Светослав Славчев
фотография: Росина Пенчева, Гергана Змийчарова)



Ще направя всичко по силите си да не употребя нито едно клише, защото би било обидно за това приказно вълшебство, което ме покани, прегърна, целуна, удари ми и шамар, почерпи ме с цвят, музика, лъчи и изкрещя истината в лицето ми.
Разказвам за моите усещания като зрител без каквито и да било претенции за обективност. Всичко е чист душевен субективизъм, защото това е, когато харесаш една постановка, когато бръкне в сърцето ти и завърже траен възел. Абсолютно съм сигурна, че колкото пъти да гледам "Ромео и Жулиета", ще видя нещо невидяно досега. Ако сега прочета текста, ще излизат картините от вчера, ако утре взема книгата, пак ще гледам. Всеки прочит е уникален сам по себе си, защото всяко въображение рисува различно. Това е най-голямото преимущество на писаното слово - дава ти възможност за избор. А какво става, когато рисунката на друг ти хареса повече от твоята илюзия?!  Разбираш, че си получил най-големия дар - да се докоснеш до Изкуството.
В един момент в главата ми се появи още едно произведение на друг голям Творец: "Две хубави очи" на Яворов и сякаш стихът сам се изля, целият, в контекста на една прекрасна космична подреденост. "Две хубави очи, душата на дете, в две хубави очи - музика, лъчи, не искат и не обещават те........................" Има един символистичен за мен подтекст  в тази странна връзка и едновременност на възприятията отвън-навътре и обратно в един миг. ЧИСТОТА!
След първото представление в София, на което не успях да отида, прочетох няколко коментара на страницата на постановката. Един от тях беше "Приказка". Да, така е, това е приказка за  любовната омраза и мразещата любов, унижената гордост и горделивото достойнство, измамния блясък на празните обещания, за остарелите деца и младите старци и едно самотно, но истинско "ДА БЪДЕШ",  прегърнато с музика и целунато със светлина като живота.
Преди много години, баща ми, който, за жалост, вече 20 г. не е сред нас и се надявам да е в едно по-хубаво пространство, цитира една мисъл, която помня и до днес: "Истинското изкуство е това, което ти дава усещането за прекрасното".  Цитирам по памет с извинение и към мислителя и към, забравеното от мен, негово име.

Благодаря на всеки един от създателите и изпълнителите за това мое прекрасно усещане!

Специален поздрав:

Душата ти таи едно признание.
Кажи й кой съм аз — тя няма слух.
Аз имам странно прозвище: „желание“,
приют ми е желаещият дух.
И ти, така с желания богата,
вземи и мен със другите ведно.
За щедрите богатства на сърцата
не значи нищо този знак „едно“.
И нищо във безбройната редица,
за теб един, единствен, аз почти
приемам да остана единица,
но стига ти, да ме обикнеш ти.
Влюби се първо в моето название,
а после в мене. Аз съм цял Желание.

У. Шекспир