неделя, 13 август 2017 г.


Прощално за Арапя...
(В подкрепа нa КОРАЛ)
12.08.2017 г.

От известно време в душата ми започнаха да се подреждат мисли, вътрешен разговор, по-скоро писмо, прощално. До едно специално място, където имах невероятния шанс да вкуся първия аромат на свободата, някъде през 1985 г. за първи път. А последните глътки отпих, сега си давам сметка, през 2003 г. – последното ми море на този къмпинг.
Ще започна от началото. През 80-те, когато по-голямата част от живота ни преминаваше в определени рамки от сиво до черно, през тъмносиньо, отидох със семейството си за първи път на къмпинг „Българка” (Арапя) и видях една различна пъстрота. Това лято имахме гости от Франция (семейство с деца) и моите родители решиха да ги заведат на хубаво място, вероятно те, французите са пожелали не курорт, а нещо различно. Бях като омагьосана, при първата ми среща с плажа, гората, реката, широкия залив, място безкрайно, от детската ми гледна точка, за весели игри и търкаляне вечер по пясъка, когато повечето къмпингуващи вече правеха вечерята и сядаха на сладка приказка пред палатките. Когато можехме по тъмно да се шляем на групички около палатките и да играем до колкото часа искаме. Време, в което не е трудно да се запознаеш със съседите, на два метра разстояние. Време, в което, цитирам майка ми, е толкова удобно да се попечеш на слънце, пред „дома” и ако много ти се прииска, да преминеш плажа и да се метнеш в прохладните води. Време, когато ходехме до реката в тъмната част от вечерта, за да гледаме светулките. Приказно време. Не си спомням всеки ден от тази първа почивка, но помня празника на Нептун, организиран от чехите на „Арапя”, а те бяха много и бяха избрали най-едрият си представител, с голям бирен шкембак, който се вписваше в тяхната идея за царя на морето. Беше увит в бял чаршаф, носеше самоделно направен тризъбец и корона.
Това е онази магия от детството, която остава в сърцето завинаги. Тогава започна моята голяма любов към къмпинга. Защото той ти дава една различна свобода на възприятията – там си ти, без условности, без да се съобразяваш с условности, мяташ една тениска и шорти и започваш да попиваш от красотата и морския въздух искрици щастие.
След това последваха няколко незабравими летни приключения.
1987 г. - след първата година в гимназията, когато изобщо не ми правеше впечатление, че се къпя с ледена вода в общата баня или че съм цялата в пясък. Единственото, което можеше да ни обезпокои беше, да не вземе някой нахално да си бодне палатката пред нас. И, уви, те се появиха – германци. И понеже следяхме всяко тяхно действие, някак си сами се усетиха и ни отпуснаха част от гледката. Няколко дена по-късно моята приятелка, съученичка, и аз за първи път проговорихме на английски (специфичен момент за всеки учил в езикова гимназия и първия път, след първата година, когато идва моментът да използваш знанията си за комуникация). Дълги години след това си пишехме с Беате (така се казваше момичето в дружелюбното немско семейство). Въпреки че майка и татко не говореха немски, а германците, не говореха френски, някак се разбираха на един друг език, на усмивката, знаците и общото лятно настроение или ако нямаше начин, ние – децата упражнявахме своя английски език.

В годината на първия свободно избран президент на България (1990 г.)
Ще разказа само няколко неща, които са се запечатали – пак германци, озадачени и питащи се какво се случва, след като се разнесе новината, че новият президент на републиката, за първи път избран свободно, е Желю Желев (да почива в мир). За няколко минути настана такава мащабна организация, която предизвика всеобщи овации – появиха се сините знамена, развяха се на две коли и единствената улица-алея се изпълни с радостни хора за шествие – митинг. Тогава, освен всичко останало, аз, тийнейджър вихрен (15 г.), в компанията на по-голяма съседка – приятелка, се мотаех с една компания, по-големи от мен, които ме пазеха и обгрижваха като по-големи братя и сестри, макар да ги виждах за първи път в живота си. Беше интересно, леко смущаващо, предвид по-специфичните им разговори, но още пазя една снимка на тази свежа компания и наскоро се питах как са, как ли се е случил животът им. Те се събираха всяка вечер пред различна палатка с китари, песни и се веселяха. Само трябваше да знаеш къде е сбирката, да кажем пет палатки надясно, първата вляво. Същата тази година ме хванаха за първи път с цигара в ръка. Отричах до последно J. Когато групата на големите тръгна към друго място, с лекота си оформихме тайфа, с новодошли на моята възраст. Тогава имах и първата, кратка, младежка морска любов (само се целувахме)!
Последната истинска почивка – 2003 г.
В бунгало на поляната до реката, при Наско, със семейството ми (майка ми, сестра ми, зет ми и големият ми племенник, тогава на 9 г.). Почти същото усещане, тук-там някоя нова кръчма, много малко разлики с предишните условия. Затова и я определям като моята последна година на истинската Арапя. Помня едно ранно отиване на плаж, в 7.00 часа. Бях първото човешко присъствие, като не броим спасителя. Беше хладно, но свежо, само аз и морето и празните чадъри. Не може да се опише с думи. Навалицата дойде по-късно, когато аз вече стоях на сянка до бунгалото с книга в ръка.
Разказвам всичко това по една единствена причина – опитвам се да предам усещане, емоция на всеки, който го е преживял и най-важното иска да го преживява пак.
Ще завърша с 2017 г.
И който не иска да се ядосва, може да не чете, макар че има „Хепи енд” (засега само в пожелателен вид).
Жега, пълен плаж, не – натъпкан като малък куфар за почивка. След 30 минутно обикаляне на малкия, сърфистки, плаж, все пак решаваме да пробваме на големия. Едва откриваме едно ъгълче в северната част на големия залив, почти опрени до скалите. Зад нас – кръчма – звучи гръцко. Усетила специфичните ритми, с облекчение откривам, че поне е гръцко. След 5 минути се сменя, за моя радост. Там сме, защото чакаме приятелите, летуващи на каравана, изтикани в лозята по посока север, да дойдат да се видим (децата да си поиграят, а ние да довършим приятната ни приказка от предната вечер, когато бяха така добри да се разходят до Варвара).
И настъпва кулминационният миг – налага се да отида до тоалетната. Решавам да спестя време и да не отида до определените места, а да ползвам ресторанта на плажа. Мъжът ми и детето преди това, вече минали оттам, дават наставления. Двуетажният, решен в бяла мазилка и каменни облицовки, намиращ се на 25 крачки от мен. Уточнявам – на плажната ивица. Не си спомням как се изчисляваха метрите и сантиметрите от брега, къде може да строиш и какъв тип сграда – временна лятна или къщище. А това си беше като Резиденция Бояна. Влизам бодро, подгонена от горещия пясък с левче в ръка. И вместо да се мушна като престъпник директно в сервизното помещение, учтиво питам и получавам не много приятен отговор: „Тоалетната е само за клиенти на заведението”. Аз обаче, тъпо и упорито продължавам да се усмихвам: „А вие...”, казвам, „...откъде знаете, че няма да ви стана клиент?” Така или иначе планирах да взема за детето сладолед, не в опаковка. Следва усмивка от страна на едрата леля зад бара и обяснението, че трябва да почакам и да дам поръчката си на сервитьор. Оппа! Понеже все още бях обзета от духовито настроение, почти да разчупя обстановката с изречението: „Ако скоро не ми позволите да посетя тоалетната, ще имате спешна нужда от кофа и парцал”. Пак решавам да си замълча, планирайки наум следващия си разказ. Често претворявам кофти ситуации и хора в забавни разкази, където „наказвам” неприятните хора с фикцията на собственото си въображение. Но това е една друга тема. Междувременно около мен профучават 4-5 млади момичета и момчета сервитьори. Идва изключително младо, но много усмихнато момиче, което взема поръчката ми и на въпроса за ...знаете, веднага ме насочва да облекча физиологичната си нужда.
Излизам и сядам на един праг, защото седалките на пейките от изкуствена кожа ми се вдияха прекалено потни от предишни клиенти. Чакам си сладоледа и се чудя как моите хора още не са дошли да ме издирват. И, о, чудо, усмихнатото момиче се появява с поръчката, пак така възпитана. Разбира се, че дадох бакшиш. Тя просто работеше там и беше толкова приятно да се общува с нея, макар сигурно да не беше подвила крак от сутринта. А шефката зад бара като една мадам следеше всичко с привидна благопожелателна усмивка. Все пак, вече съм клиент. Тръгнах към нашите чадъри, седнах и се обърнах по посока на ресторанта. Тогава ярък спомен ме удари в челото! Почти на същото място преди 27 г. бяхме разпънали палатката си – най-запомнящото се мое младежко море. Стана ми мъчно, хвана ме яд, жегата ни притискаше, спогледахме се и събрахме багажа. Тръгнахме си! Казах на моите хора в колата: „Това беше последният ни плаж тук! Единствено ще идваме на гости на приятелите”. Няма как да изтрия мястото от сърцето си, но ако идвам някога на Арапя, ще бъде през май или септември.
През 2013 г. с приятели отидохме на плаж Корал само за деня. Усещането за свобода беше същото, както някога на „Арапя”.
Подкрепям Корал без хотели, без бетон и анцузи, защото вече не става дума само за този конкретен, много апетитен за мнозина, плаж. Става дума за свободата, за чистотата и природата, за онова усещане в душата, което не трябва да се губи! Този текст е в памет на всички загубени места. Нарочно не използвам думата безвъзвратно, защото тайно се надявам, че един ден, дано е скоро, ще си върнат и предишния облик и хората.
Подкрепям идеята за къмпинг, регулиран, с  тоалетни, бани, с правила и ред, където всеки, който желае да вкуси свободата на това да си лежиш пред къщата и когато ти стане много горещо, просто да се засилиш от единия край и да се метнеш в прохладните води на любимото море.
Доротея Луканова


петък, 30 юни 2017 г.



Храната, такава, каквато е.
Обновена 30.06.2017 г.

Тази статия не е писана от лекар-диетолог, нито има претенцията за това да дава решение или да чертае път, още по-малко изисква да бъде следвана. Това е една почти седемгодишна история, толкова дълга, колкото е голям един сладур и разбойник, като всички на неговата възраст.
Ще започна с началото: Родих сина си на 10 юли 2010 г. на 36 години (така звучи по-добре, нищо че два месеца по-късно навърших 37. Естествено бях прочела разни-разнообразни статии за храненето, за кърменето за всичко, което ме интересуваше, четох мнения, ходих на лекции като бременна. Един от най-ценните съвети, който ми даде една майка с няколко години по-голям опит от мен беше следният: „Избираш си една пътека: четеш книги или слушаш педиатъра на детето си”. Тук даже думата интернет не беше спомената.
Да, ама не. Винаги съм обичала да се запозная с дадена тема многостранно, но филтрирайки информацията през собственото си мислене и до голяма степен разчитайки на споделено от близки с опит в отглеждането и храненето на деца.
Първият сблъсък беше с кърменето – избрах пътя на не почасовото (хранене на новородено на всеки три часа), а на свободното предлагане при поискване. Разбира се, още на втората седмица бях привикана от педиатъра на детето, за да проверим колко мл приема той. Според медицинските лица не беше достатъчно и препоръката беше да дохранвам. И малките деца биха разбрали, че ако бях последвала тази пътека, в най-скоро време щяхме да приключим с кърменето. А всички майки знаят колко е голямо предимството храната на детето ти да е винаги топла и готова за даване.  В този период навлизаше с бодри крачки едно ново схващане за отложеното захранване с други храни, някъде около седмия месец на бебето. Аз избрах плана от педиатъра – започнах с даването на храна различна от кърма, някъде в средата на петия месец с една лъжичка прясно изцеден сок от ябълка. След което следвах схемата на захранване според лекарската програма. Забравих да отбележа, че синът ми се роди голям юнак, като едномесечно бебе: 4200 гр. и 53 см. Беше много гладен още в родилното, а моята доставка закъсня малко и нямаше как да не пробва допълнителна храна (адаптирано мляко), което продължи 2 дни. След това мама започна добро производство, което продължи почти до първия рожден ден на порасналото момче.
Тогава, освен всичко останало магазините за биологично чисти храни изникваха един след друг и ми хрумна, че специално за захранването няма да е лошо, поне в първите месеци, да подсигуря по-добра храна.
За цените в тези магазини няма смисъл да говоря, всички вече сме наясно за какво става въпрос. За маркетинг и реклама, но и за един планиран, много успешен и силно изразен, донякъде агресивен ПР. За да накараш една критична маса от хора да спре да мисли адекватно, да се понесе с мантрата на сектант по новата ти търговска линия, се изискват добри познания както в манипулативния ПР, така и в маркетинга и рекламата. От днешна гледна точка – пиша оценка 6.
Всички така неистово и упорито налагани нови доктрини: биологично чистите храни, отказа от ваксините (задължителните по здравен календар), хомеопатията, или както аз ги наричам: „еко-био-веган-хомео-булшит” са планирана, изцяло търговски ориентирана сектантска щуротия, която на всичкото отгоре си играе със страха на хората. Открива безпогрешно слабо място и щрак. В матрицата си, с двата крака и с двете ръце, за главата да не говорим. Една доста скъпа матрица, която съобщава само добрите новини, без обективност.
За да не останете с впечатлението, че говоря наизуст, бих искала да споделя, че през годините се запознах теоретично и частично практически с:
·         Хомеопатията (въздействието на тази доктрина е на подсъзнателно ниво в стил „плацебо ефект”)
·         Веганството/ Вегетарианство (всеки сам избира пътя си)
·         Суровоядството (достатъчно е да включите определен брой сурови продукти в храненето си и ще получите нужния ефект)
·         Производството на биологично чисти храни и най-вече търговската част сега.
(Като дете бях изхранвана почти изцяло с такава храна от градината на баба ми. Резултат: всяко прекарано лято довеждаше до приятен растеж, свежест, енергия и червени бузки.)
·         Ваксините – тук, аз не съм медик, не си позволявам да оспорвам или отричам труда на поколения вирусолози, лекари. Само едно ще кажа: Благодарение на ваксините, изчезнаха от света поредица страшни заболявания, който, повярвайте ми, никой не би искал да му се случат. Иначе енергията на противниците на ваксините удобно се канализира в една или друга посока, защо? Един Господ знае. Само се надявам един ден да не разберем страшната истина.
Вярвам в една дума, когато говорим за хранене и тя е БАЛАНС.
Както вече споменах по-горе, повтарям – това е лично мнение, което се е формирало от опита ми през последните 6 години. Можете да се съгласите или да не го направите. Всеки е свободен да живее живота си, без да засяга или наранява останалите, така, както го разбира.
А всъщност интелигентният и мислещ човек има своето изконно право дори да е „слънцеяд” стига, разбира се, по някакъв начин да не вреди на трети лица и като поема личната си отговорност за себе си, да не си позволява да налага с „кръв и меч” своите мъдрости.
Научих няколко истини от опит и пак четейки, с мисъл и филтриране, но те важат за мен и моето семейство, без да имам каквото и да било желание да ги налагам на когото и да било:
1.       Чувствам се чудесно със земята и храната на мястото, където съм родена и живея.  Обожавам джанки, ябълки, малини и орехи (мога да изям и един килограм, наведнъж, но няма да е добра идея). Харесвам мириса на току-що опечена пържола, прясно месо, с лека мазнина по края, сочна и питателна. Не смятам, че консумацията на годжи бери ще ме направи свръх човек, най-малко пък семената от чия ще ме превърнат в „Superwoman” и т.н.
2.       Обичам да консумирам всички достъпни плодове и зеленчуци, с акцент към тези, които познавам от дете, разбира се с разнообразяване, когато мога да си го позволя, с екзотични такива, ако ми харесат.
3.       Не смятам, че млечните продукти ми вредят, слава Богу нямам алергия към белтъка на кравето мляко. Нито смятам, че са вредни за моето дете. Когато съм била на 40 дни, майка ми ме е захранила с кисело мляко и още съм жива и здрава.
4.       Консумирам всичко с мярка, което, мисля, че е универсална система за всеки човек, но е важно да се отбележи, че моята мярка не е мярката на човека до мен – т.е тя е строго индивидуална. Преди 15 години имах наднормено тегло, пробвах един режим за 1 седмица, свалих 3 кг. А до края на месеца още 4 и възвърнах вида си, който и до днес е същия с леко прекъсване по време на бременността и кърменето по обясними, хормонални причини. Но оттогава не консумирам онези храни и напитки, които, забелязах, че на мен не се отразяват добре.
5.       Обичам да пия вино и ракия, по-рядко бира.
6.       Обожавам шоколад, като наблягам на по-скъпи и качествени марки. Тези, които са най-масово разпространени са пълни с мазнини и захар, даже са гадни на вкус, особено, когато си опитал истински шоколад.
7.       Стресът от това да се ограничиш до степен, в която душата и тялото ти страда, считам за по-силен от това да си позволяваш някои „забранени неща” в моментите, когато цялото ти същество крещи „Искам”.
Най-висшата лига в храненето за мен е да бъдеш достатъчно умен и гъвкав и да позволиш на собственото си дете да избира, след като си му показал и разказал за храната. Естествено, това е процес и не става от днес за утре. Възпитаването на вкус към храната не става със забрани и ограничения, а с пример и комуникация, в която малкото човече е достойна бойна единица.
Така както на мен ми се прияжда сладко или солено, така и малкият човек желае да опита от всичко. Ключът в тази ситуация е балансът. Баланс на видовете храни, подходящи като конфигурация за един растящ организъм.
Преди две години и половина внезапно се сдобихме с един неканен гост в семейството ни – диабетът. Уви, той посети детето ни и трайно зае своите позиции. Става въпрос за ювенилен диабет (тип 1), който е авто-имунно заболяване и нито може, засега, да се предвиди, нито веднъж изявен, може да се спре. Авто-имунният процес започва доста време преди изобщо някой да разбере, че тялото е припознал като враг собствени клетки и един ден ще се отключи неговия резултат – авто-имунното заболяване . Бавно и устойчиво антителата добиват тази концентрация, която вече ги довежда до реална заплаха за организма. В случая с диабета – унищожаване на произвеждащите инсулин бета клетки, което при клиничната изява на това състояние вече е на етап достатъчно голям процент не функциониращи производители на този хормон, така важен за цялостния метаболизъм на организма, а именно – усвояването на глюкозата, завеждането до клетките, доставка на енергия на цялото тяло.  Друг начин за възвръщане на баланса освен с външна доставка на инсулин – няма. Пак да уточня – става въпрос за диабет тип 1. Авто-имунният процес продължава до момента, в който и последната бета клетка е унищожена, което означава, че организмът вече разчита на прием на инсулин само отвън. А, уви, регенерацията точно на тези клетки е в най-ниска степен, в сравнение с всички останали. Теориите за това какво може да причини авто-имунния процес са много, но никой досега не може да даде точна информация защо имунната система на даден организъм започва да изгражда антитела срещу собствени клетки. Силно се надявам един ден медицината да намери и този отговор. Тогава една много голяма част от света ще си отдъхне.
Няма да навлизам в подробности относно управлението на този процес, защото, в случая, темата е друга. Но, ще предоставя малко светлина относно храненето на дете с диабет.
През последните 4 месеца променихме храненето на детето, съобразявайки няколко важни компоненти, а именно: равнопоставеност на въглехидратната и протеиновата храна или превес на втората в ежедневието с добавка: витамини и фибри от зеленчуци, плодове.
В началото на пътя ни с диабета допуснахме една грешка, съобразявахме храненето с една остаряла система: 50 % ВХ, 30 % витамини и фибри и само 20 % протеини.  Бавно и полека бяхме стигнали ориентировъчно до 70 % ВХ, 15 % протеини и 15 % фибри. Сега се стараем да имаме поне 50% протеини от общия калориен прием за едно ядене, а останалите 50 % да се делят между ВХ и фибри и витамини. В резултат на което детето блика от енергия, расте, става здраво и силно, способно да играе два часа баскетбол без да спира за дълго, освен за вода и малко подкрепа с храна (при дълготрайни физически натоварвания се хаби енергия, респективно глюкозата се усвоява по-бързо и е възможно да се получи спад под допустимите норми (т.нар. хипогликемия), което трябва да се възпрепятства при диабет тип 1.  В интерес на истината поне веднъж в живота си всеки не диабетик е усещал хипогликемия – рязко огладняване, спад в тонуса и виене на свят (увлечени в работа или натоварвания, когато забравяме да се храним пълноценно).
Изключително сме благодарни на ендокринолога на детето ни, който имаше търпението да ни обучи. И в крайна сметка, спазвайки простите правила на изчисляване на сходен калориен прием на всеки вид хранене (закуска, обяд или вечеря) спрямо това от предходния ден, постигнахме така търсения баланс. Разбира се, имаме още път, но минахме първо ниво, надявам се.
Този тип хранене е приложим за всеки човек. Традиционно българинът обича да прекалява с въглехидратни храни. Наложилите се напоследък тенденции на отричане на месото също дават своето отражение. Протеините са важна част от нашия организъм и липсата им не е вариант особено за растящ организъм. А и протеини има в млякото и млечните продукти, риба и бобови растения, ядки (сурови).




Това, с което искам да завърша е един малък нагледен пример:
Вид храна/ 100 грама
Белтъчини
гр.
Мазнини
гр.
Въглехидрати
гр.
Ккал.
*GI
Варени картофи
3
5
17
129
73
Пържени картофи
3
17
40
334
63
Картофен чипс
6
30
50
494
70

·         GI - Гликемичен индекс, (ГИ) е стойност, показваща скоростта, с която богатите на въглехидрати храни повишават кръвната глюкоза в организма след консумация. В съвременните теории консумацията на храни с нисък гликемичен индекс е основен елемент от успешната диета. ГИ на храните се измерва в условно въведени единици, като се приема, че глюкозата е с индекс 100. 
Въпреки че суровината за трите вида храна е една и съща – картофи, виждате разликата: количеството ВХ расте, а гликемичният индекс варира. Второто донякъде е свързано с количеството мазнини в готовия продукт.
Смятам, че един човек, сравнително интелигентен, може да види разликата.
Вярвам, че когато детето ви твърди, че е гладно, то това е свързано с факта, че не е получило достатъчно градивни за тялото му елементи и последното нещо, от което има нужда е пакетиран боклук (храна, натъпкана с калории, сол, натриев глутамат, оцветители и подобрители и т.н.), защото в това има всичко друго, но не и храна. Когато едно дете в твърде ранна възраст привикне да консумира продукти с изкуствено подсилен вкус, прекалено много сол, изкуствени и ярки цветове, то отвиква да се храни с естествени храни, чийто натурален вкус и мирис е твърде семпъл, на фона на другата, „лъскава” храна.
Не давам рецепта, по-скоро поле за размисъл, какво всъщност даваме на детето си, когато лесно му подаваме поредния пакет.
И един съвет, макар да не е поискан – когато желаете да намалите теглото си, смятайки, че не сте във форма, тежат ви килограмите, задъхвате се, трудно изкачвате стълби и краката ви болят, обърнете се към себе си най-напред, вижте кои храни ви предизвикват неудобство, попитайте конкретно за себе си специалист диетолог, защото, повярвайте ми – няма универсална диета за всеки – всеки е различен и това, което помага на един не значи, че за друг няма да вреди.
Всичко е баланс, но всеки намира своя. И все пак има рамки, които е добре да се знаят.
Доротея Луканова



вторник, 27 юни 2017 г.


В центъра на София, има една детска градина...
27.06.2017 г.

В центъра на София, в най-китния квартал, заобиколен от най-хубавите паркове и градинки, изпълнен с атмосфера на артистичност и свобода, има едно място, където недоволни от живота, странни хора си позволяват да уронват авторитета, свободата и детството на най-скъпите ни – децата.
В привидно идиличната сграда, стара, стабилна, красива, са се приютили комплексарщината и заядливостта, липсата на професионализъм и любов към децата. И не, не сред учителите, напротив. Там с много малки изключения битува добро ниво, доста учудващо в контекста на управлението на това детско заведение. Проблемът е концентриран главно в помощния персонал – т.нар. „помощник възпитатели”, които, повярвайте, са всичко друго, но не и такива. И пак, има изключения. Да си го кажа направо, една лелка се вихри като шеф на всичко и всички.
За да не остана голословна, нека да дам пример:
-          Не се пускат някои деца до тоалетна в обедната почивка. Вследствие на което едни се напикават, а други - другото. Говоря за големи деца.
-          Не им се дава вода, ако не си носят шишенца навън
-          Чух за случай на отказана храна с цел наказание за непослушание.
-          Коментари за поведението на родителя пред детето, когато е поставил проблемите пред учителите.
-          Поведението е в стил – аз съм шеф, а ти – безгласна буква.
-          Различните не се толерират, освен, ако родителят не си скъса някои части от тялото и не се бори до последно.

Имах редкия шанс да попадна сред група съмишленици по отношение на проблематиката и заедно 4 г. се борихме за децата си. Немалко случаи имаме за разказване. Заедно успяхме и се калихме. Остава надеждата, че сме опазили свободния дух на децата и това ще е само от полза в бъдеще. Наесен нашите пораснали деца ще бъдат в първи клас. Попътен вятър и здрави платна им желая!
А детската градина? Дано след време помнят само хубавите неща, приятелството и любовта на учителите!  Макар аз, със скромен опит в детската градина от 4-5 месеца, още помня неща, случили се 40 години по-рано. Разчитам на това, че ярките и положителни емоции са затрупали негативните такива.

Не оставяйте без реакция, когато детето ви е често тъжно и плаче, когато ходи на детска градина. Явно нещо се случва и е ваше право да помогнете детето ви да се усмихва.

понеделник, 26 юни 2017 г.





Деца под амбициозен родителски поглед.
27.06.2017 г.

Настоящият текст се основава на лични наблюдения и анализи.
Заобиколена съм от различни, интересни, преобладаващо артистични родители. Част от атмосферата на китния ни централен квартал. Напоследък, обаче забелязвам една малко смущаваща тенденция и, повярвайте ми, щастлива съм, че Господ и родителите ми са ми спестили една дума – болна амбиция.
Първо заради мен самата, а след това заради детето ми.
Първото, което най-много ме озадачи е повсеместният опит на почти всички около мен да научат невръстните си дечица на чужд език. Та те още български не знаят!
Или честотата на желаещите да посещават уроци по актьорско майсторство или пеене. В стил „Нашето гардже е най-хубаво”, групи амбициозни майки, предимно, периодически записват децата си на това или онова още на 4 г. , но само защото имат достатъчно търпеливи татковци, които да осигуряват логистичните процеси.
Седя и си мисля. Добре де, отсега сте го разпънали това дете на кръст, не, даже на петоъгълник. Какво ще правите по-натам, когато уроците го налегнат. Не се ли замисляте, че е малко много. Подозирам две основни причини за подобно поведение, без да изключвам и трета.
1.       Нереализирани амбиции и желания в детството на единия или двамата родители.
Грешка: Вашето дете е личност, различна от вас. Уважавайте го.
2.       Произход от много малко населено място (не винаги, но често, аз съм от Стара Загора, уважавам избора на всеки да живее, където желае). В такива случаи идеята е да дадем всичко, което можем на детето да успее.
Грешка: Вземаме му най-ценното – ДЕТСТВОТО!
3.       Детето наистина има разнообразни интереси и на входа на пубертета, определено има нужда от това да е ангажирано, за да не се чуди какво да прави. Защото много бързо идват щури идеи.
Грешка: Твърде много занимания наведнъж.

В заключение бих искала да кажа следното: нека следваме старата и работеща схема, когато порасналите ни деца бяха бебета: „Гледай детето, то ти казва какво да правиш.”
Същото е и с по-големите деца – детето дава знаците, важното е да има кой да ги прочете.


Доротея Луканова