сряда, 24 юни 2015 г.

Животът принадлежи на смелите.
15.05.2015 г.

-          Кръвна захар 18! На детето кръвната захар от сутрешното изследване на гладно е 18!
-          Какво? Да няма грешка? Виж пак.
Сърцето ми сякаш се утрои и заби силно. Занесох в спалнята лаптопа с отворените резултати от лабораторното изследване.
-          Обади се на лекарката!
Набрах бързо педиатъра по телефона и съобщих резултата.
-          Събирайте багажа на детето, вземи си и за теб дрехи и тръгвайте към педиатрията, клиниката по ендокринология, веднага! Те знаят какво да правят.
В рамките на 15 минути всичко беше готово, хванахме тримата такси. В 19.30 часа по булевард България движението е бавно и славно. Говорим си спокойно да не плашим детето, а душите ни са сгънати на смачкана хартиена топка, макар и късчето надежда да работи в положително очакване това да е грешка, да е нещо временно. Нищо не знаеш докато не разбереш. Всичко се случва толкова бързо, че инерционната човешка природа влиза рязко в действие макар и мисленето да е шизофренично разполовено. Една част от теб е в момента, мислите се движат с друга скорост, особено бърза на фона на скоростта на автомобила в задръстване. Това, че не знаеш какво те чака е колкото страшно, точно толкова, успокояващо в този момент.
Влизаме бързо, отваряме изследването и го показваме на дежурния, приемащ децата, лекар. След няколко уточняващи въпроса, следва входящо изследване, за да преценят дали сме за приемане в клиниката.
Кратък детски плач. Бащата пуши нервно навън, а майката стои в безвремието на очакването – 15 минути, след които не знае какво я очаква, но се надява, ах как се надява, че има грешка.
Носят изследванията и лекарката извиква само мен в кабинета. Казва ми: Детето ви има диабет, кръвната захар според нашите изследвания е 34, приемаме го веднага. Точно в този миг усещанията са като пред атомен разпад. Не усетих как сълзите ми потекоха и тогава получих първата си подкрепа от напълно непознат човек. Сложи ръка на рамото ми и каза: „Сега се стягате, детето не бива да ви вижда в сълзи. По-късно ще имате възможност да си поплачете!” Тази фраза е уникална, мотивираща, магическа и доведе до моментален ефект.
Дойдоха двама млади лекари, които приключваха дневната смяна, за да видят кой е пациентът с този висок, граничен с тежко състояние, резултат.
-          Здравей, юнак, браво на теб, герой!
Лекарят погали детето ни по главичката. После деликатно ме дръпна на страна и каза: „Госпожо, синът Ви е с много здрав организъм, при такива нива на кръвната захар, обикновено, децата са почти припаднали.” Звучи добре, но някак в този контекст не се зарадвах много.
Нужна ти е толкова смелост, колкото трябва, за да приемеш такава диагноза и да преглътнеш добавката „Диабет тип 1 е за цял живот”.
И който не е преживял това, не може да знае как се чувстваш. Знаят сестрите, на чиито рамена всеки ден по някоя майка плаче от мъка, безсилие, страх.

Нужна ти е десет пъти повече смелост да се изправиш срещу всички добронамерени роднински и приятелски съвети, статии, книги за „илачи”, билкови терапии, алтернативни методи, които някъде, някога излекували някого.
Напомня много на играта на скуош!
Сега е само рутинно отблъскване на топката с ракета, макар че после се връща след като се удари в стената. Тренираме всеки ден. Подържа формата добре.

Единственият път е напред, никога назад, само със сила, само със смелост да се изправиш отново и да продължиш заедно с новия гост, нежелан, в семейството си. Да свикнеш с присъствието му и да не отдаваш голямо значение, а бързо да направиш грижите, режима, инсулинотерапията рутинни. Неканеният гост е като квартирант, който не ти плаща наем, а ти му поемаш всички разходи. Няма как, налага се.
Животът продължава на пълни обороти така както ти ще го позволиш и осъществиш.
Когато си майка можеш всичко!
Всички родители научават много за смелостта в мига, в който малкото човече проплаче за първи път. Природата ни го е вместила в гените.
Спомням си често един стар филм, който, мисля, гледах през 90-те. Не помня нищо от сюжета, а само една фраза, която главният герой или героиня си казваше всяка сутрин: „Good morning, Columbus!” Превеждам си го „Добро утро, откривателю!”. И продължавам смело напред. Към моя филм, където животът на детето, моят и на баща му е същият, с една малка подробност – повече смелост от обикновено.