събота, 26 юли 2014 г.

Моята mozzarella е много по-добра от mozzarella-та ви!
26.07.2014 г.

Почивка, море, въздух, слънце и природа, наслаждавам се на едни 15 дена в годината, където съм на място, което ме изпълва с благодарност към живота, вселената и всичко останало, което все още е достъпно предвид почти 90 % превзетото Черноморие от анцузи, пластмаса и бетонови мастодонти. Тук наистина си почивам! Хората се познават, даже напоследък срещам летуващи от квартала в София, които също са избрали това райско кътче свобода.
Имах, обаче,  много интересен спор по отношение на една салата, в една кръчма в любимата ми Варвара – оазисът за почивка далеч от курортистите от затворените комплекси с басейните на 20 метра от плажа. Дали да споделя името на това ресторантче в стил късен ”социалистически реализъм „ от средата на 80-те и ранен демократичен кич от началото на 90-те на миналия век. Защо не!? Става въпрос за „Варната” и мнозина от вас, редовно посещаващи китното морско село Варвара, са яли и пили в него. През последните 5-6 години това заведение и прилежащия хотел станаха като втори летен дом за известни български културтрегери. Собственикът е винаги „спретнат”, даже бих казала „стегнат”, с почти вдигната ръка за козируване и пърха около тях като нощна пеперуда около лампа, да получи една усмивка, потупване по рамото и жест на благосклонност. През последните 3 години неприятно впечатление прави променящото се отношение към клиентите във „Варната” в зависимост от коя група са, на известните представители на театъра и телевизията-майка или обикновени летуващи всяка година във Варвара. Нещо на пръв поглед дразнещо, но лесно се забравя на третата ракия или петата бира. Не малко пъти сме забелязвали пълни с досада погледи от страна на персонала, когато сме си поръчвали още и още питиета, защото веселбата върви и разговорите са все по-интересни с напредването на нощта. И все пак, клиентът е ЦАР, но не винаги. Може да е принц, може и херцог, а най-често „последната дупка на кавала”.
Неприятен вкус на скърцащ пясък в устата оставят различната степен на внимание към клиентите според това към коя група са (известни или не)и най-вече невинаги качествената храна и грубото отношение, когато имаш нахалството да върнеш блюдо със забележка. Не бих губила ценното си време да описвам случая, ако въпросът не беше принципен и очевадно типичен за нашето общество, но когато ти сервират „Домати с mozzarella” с кашкавал, вместо със сиренето упоменато в наименованието на астието и ти обясняват, че има 25 вида mozzarella и как ти, видиш ли, не си запознат с това какво къде се слага, вече наострям уши и вдигам перушина. За маркетинг и търговия в този контекст няма смисъл изобщо да говорим.
Та така, специално за Стоян, собственикът на „Варната”, прилагам следната снимка на същата салата „Домати с mozzarella и сос pesto”, поръчана в друго заведение, за да е наясно, че това е видът mozzarella, която се използва за този вид салата, пък дори да има 100 вида от това сирене.







Не пиша това с цел умишлено да навредя на бизнеса на тези малки хора, напротив, ако този текст им помогне да усетят грешката си, тяхното лятно предприятие ще продължи да им носи добри доходи.
Специално за случая заех от Wikipedia едно кратко описание изцяло потвърждаващо моята теза потребител на салата „Домати с mozzarella и pesto.
„Моцарела“ (на италиански mozzarella) е тип прясно и меко италианско сирене от региона Кампания
Класическата моцарела (mozzarella di bufala campana) се произвежда от биволско мляко (от черна биволица), в Югозападна и Централна Италия, предимно в района на град Неапол (най-вече в аверсанския агро район), но в наши дни това сирене се произвежда предимно от краве мляко.
Производството на сиренето започва със закваска. Следва загряване на суроватката до 80-90°С, съпровождано с бъркане, докато не се получи еластична маса, от която се отрязват топки, на които се придава различна форма (топки, питки). Тези топки се наричат mozzatura (обрезки), откъдето идва и името на сиренето. Майсторът меси сиренето, подобно на месене на тесто за хляб. Цветът на сиренето е порцеланово-бял, вътрешността е еластична и пастообразна. Има изтънчен млечно-сладък вкус.
Моцарелата е традиционна основна съставка на автентичните неаполитански пици. Консумира се още като добавка към много видове салати и запечена върху резен домат и с добавен лист босилек."
Източник: wikipedia.bg (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B0)
При адекватна комбинация от търговски нюх, възпитание и ниво, когато клиент възроптае срещу определено ястие, при него идва главният готвач, за да се запознае лично с оплакването. Да не говорим, че върнатото блюдо изобщо не се заплаща, даже се приготвя отново, както трябва, и стойността му не се включва в сметката на клиента.
Но, уважаеми приятели, тук не е така. Тук сърдитата съпруга на собственика възмутено подава на младата и незапозната с елементарните съставки на популярни за кухнята на съответния ресторант, вписани в менюто, известни сред обществото, ястия, вероятно студентка, работеща през ваканцията, сервитьорка и казва: „Това е моцарелата, ако не им харесва да си ходят”. Може би си мислеше, че не сме я чули или изобщо не я интересуваше дали сме я чули или не.
Една от традициите, която спазвахме 8 години, отпадна по естествен път. Нашето семейство няма да посещава това ресторантче повече. Да живее свободния пазар и конкуренцията и правото на избор. Защото, повярвайте, тук избор има.
Морски поздрав и внимавайте какво си поръчвате, може да ви изненадат с импровизации, които невинаги могат да бъдат приятни.



петък, 18 юли 2014 г.

18 юли 2014 г. 
Духът на Левски.

Васил Иванов Кунчев, роден на 18 юли 1837 година и загубил живота си на 18 февруари 1873 година. Само тридесет и пет години и седем месеца.  Кратък на пръв поглед, но един живот, който е хиляди други животи, съдби, копнежи, които никой не се е осмелил да осъществи до онзи момент, в който монахът хвърля расото.
Мислено правя паралел с Исус Христос и някак си последователно стигам до ключа „разпънат на кръст” за свободата на един цял народ.
„Не си правете кумир от мен ....”,  цитирам по памет Библията.
Какво направихме с този човек след смъртта му? Много неща за 141 години, много книги, много анализи, много портрети „обесихме” в много кабинети. Дали някой от съвременните български политици заслужава изобщо да се докосва до иконата на героя?!
А какво остава да безчинства пред погледа му ден след  ден, година след  година.
Най-страшното е, че предателите на Левски живеят и днес сред нас, още повече, качили са се нависоко и грачат грозно, зловещо, а бесилото виси и ветровете на зимата го люлеят, а няма сила, която да спре този звук, който отеква в душите ни.
Свалете портретите на Васил Иванов Кунчев и го оставете да почива в мир, той заслужава това. Не го бесете ден след ден на вашите стени на срама.
Вярвам, че един ден духът му пак ще дойде в образа на човек, решен на всичко за свободата и тогава ще ви стане тясно тук, в уютната кочина, която замазвате с кал и тор вече толкова време.
Покайте се, но няма да ви бъде простено!
ВИК!!!