събота, 31 май 2014 г.


4.30 сутринта на 4 май 2014 година.



Защо съм будна? Наспах се, легнах си рано в 22,30 часа предната вечер, взех си необходимите 6-7 часа и отворя ли очи, няма заспиване.
А със събуждането идват и мислите – най-разнообразни, от прочетеното вчера, от преживяното, от емоциите. Пак преливат, значи е време да събудя и блога си. Подремва си от няколко месеца, в очакване на нещо да се напише в него.
Вчера прочетох интересна статия за японците и техните традиции във възпитанието и отглеждането на децата, озаглавена „защо японските деца не плачат”, или нещо такова. Най-силно впечатление ми направи това, че майката не се разделя от бебето/детето дори и като мие чиниите, готви и пере. Винаги е закачено за нея, на гърба или отпред, така то естествено участва в процесите в семейството, гледа, учи се и расте, а резултатът: японските деца не плачат.  А другото интересно е постоянното говорене на малкото дете, независимо от факта, че бебето не може да отговори...но то чува. Затова, заключват в статията, япончетата проговарят преди да са проходили.
"Аз съм преродена японка", помислих си. Винаги съм говорила на детето, откакто се е родило и то по абсолютно същия начин, без да очаквам да ми отговори, естествено и с пълната увереност, че като част от семейството, то трябва да знае какво правя, защо го правя и т.н. И може би наистина, Денис проговори много рано, за сметка на малко по-късното прохождане, на 1,2 г. Не съм го носила на гърба си докато домакинствам в кухнята, но пък той беше най-щастлив да е около мен и като беше бебе, лесно го оставях на дивана и така в приказки, песни и забавления си свършвах някои важни задачи. Най–много го носих между втората и третата година: на гръб, на конче, „като бебе”. Спрях да ползвам количката всекидневно, когато навърши 2 години. Не беше лесно, но пък какви мускули имам само J. Освен това, съм в добра форма като килограми, което е един чудесен резултат от тренировките.
Другото, което се случи, докато четях статията за японското възпитание на децата беше, че главата ми се напълни със спомени за едни „мъдри мисли” - всички догматични фрази и възпитателни методи от моето поколение, които по естествен път отпадаха една по една, от първия ден на детето ми до сега, а процесът продължава.
Една случка в родилното отделение още помня и сигурно ще помня цял живот и за пореден път се убеждавам колко е трудно, когато не слушаш сърцето си, а някой друг. Три родилки с три новородени – емоция, вълнение, страх, неизвестности и много, много чуства,  болка от раждането, неудобството на чуждото място, но някак си естествено вървят ръка за ръка незнанието и липсата на опит с дълбокия инстинкт. В първата нощ заедно с бебетата (втората ни там) две от нас спахме с децата в нашите легла, въпреки това, че всяко бебе си имаше собствено мобилно легълце-кошарка. Не можеш да оставиш бебчо да плаче, нали?! Единствено третата майка упорито не вземаше своето момиченце в ръце, освен когато правеше първи опити да го накърми, а то ревеше през цялото време. На нашите учудени въпроси защо не гушка малката душица, отговорът изгърмя: „Не искам да я свиквам да е на ръце постоянно”.
И тук, естественият въпрос: Колко време ще гушкаш и носиш бебенце на ръце – година, година и малко...и какво от това, че ще изпиташ неудобството от увеличаващата се тежест с всеки изминал месец, нали ще се успокои и няма да плаче.
Една вечер, трябва да е бил на около месец, месец и половина, нашият бебок не искаше да заспи и плачеше. С баща му решихме да пробваме да го оставим сам и отидохме в кухнята (пак догма, да не се приспива детето, да се научело само да заспива и т.н. глупости на търкалета).
Може би минаха три минути и се върнахме обратно, за да гушнем малкото разбойниче и тогава разбрахме, че няма да бъдем родители по книги и бабешки деветини.
Да не говорим за войната, която водех с баби и педиатри по отношение на кърменето на поискване. Тук е мястото да благодаря на всички майки от организация „ Ла лече” за съветите и за моралната подкрепа.
Кърмих една година и въпреки страха, че приключването на този процес (мразя думата отбиване, защото мисля, че кърменето е естествен процес, по желание на майката и детето, или на един от двамата и приключва, когато единият от двамата вече не желае това да продължи) ще бъде силно драматичен, той се случи за не повече от седмица, с много търпение и такт.
Друго много любимо идиотско поставяне на срокове е отказването от ползване на пелени.
Познавам поне 10 майки, които, решили, че вече е изключително важно да махнат пелените и да приучат детето да ходи до тоалетна само, изживяха месеци на безумни пранета и дебнене и нерви. Даже веднъж срещнах бивша колежка от предишна работа, която много държеше да разбере още ли ползвам пелени за детето на година и нещо, и веднага ме посъветва (почти ми се скара) моментално да махна пелените. Сподели личен пример, който ме убеди, че проблемът не е в моята глава (за да откажат нейната дъщеря от пелените са я държали по 8 часа на гърне!!!?)
Денис спря да ползва пелените също в рамките на седмица на 2 години и 10 месеца, защото беше готов, както и аз.
Ако започна да изброявам всички постулати в отглеждането и възпитанието на детето, които съм загърбвала периодически, няма да ми стигне времето, но не това е изводът, който осъзнах за кой ли път след четенето на статията. „Гледай детето, слушай го, следвай неговите нужди и всичко ще бъде наред”.
С последния пример завършвам: Спането на детето в отделна стая, пак е според нагласата на майката и бащата и най-вече реакцията на детето.
Вече мога да кажа, че от две седмици Денис спи сам (3 години и 9 месеца), разбира се, след като му прочета една книжка и си поприказваме малко или сътворим някоя история заедно в тъмното.
Позволете ми да се обърна като приятел и човек с опит:
Мила, нова, майчице, забрави за храненето през 3 часа, ако бебето иска да яде на втория час, нахрани го, забрави за оставяне на бебето да заспива само ако не иска, забрави за слагането на гърне на 7 месеца ако не желае, забрави за отделянето в друга стая на детето ако плаче и те търси, будейки се често. Остави на сърцето ти да решава, не се тормози, респективно не тормози детето с глупави писания и съвети от хора, които са гледали деца преди 30-40 години.
Слушай сърцето си и давай любовта си безгранично, за да направиш най-важното за бебчо – да го научиш, че любовта е най-естественото човешко чувство и тя се дава и се получава без условности.

Честит 1 юни мили малки приятели!
Благодаря на всяко малко детенце, което ме научи на нещо ново, най вече на собствения ми син, който е моят голям учител, разчупващ всеки ден по една стара люспа от наслагвания през годините.