събота, 12 декември 2015 г.


(Не)Живот в (Не)Държавата.
13.12.2015 г.

Има ли (не)живот в (не)държавата?!
(Не) има (Не)отговор.
Живея в (не)държавата.
Ям (не)храната.
Пия (не)водата.
(Не) обичам (не) себе си.
Не ми харесва, не искам, не мога.
Но, мога и искам.
Трябва да направя това.
Което мога и искам.
Трябва да (не) започва всяко изречение така.
Искам въздух, вода, слънце.
Искам свобода, любов, радост.
Искам приятели, работа, почивка.
Искам спокойствие, дом, вечеря.
Имам дете, мъж, семейство.
Имам майка, сестра, приятели.
Имам достойнство, мозък, сърце.
Имам свобода да избирам да:
Имам вяра.
Имам надежда.
Знам, че мога.
Сега.
Утре.
Вдругиден.
Да кажа.
Няма страх.
Няма обида.
Няма измама.
Няма лъжа.
Няма мъка.
Няма страдание.
Аз имам надежда – имам живот.
Ще бъда.


сряда, 24 юни 2015 г.

Животът принадлежи на смелите.
15.05.2015 г.

-          Кръвна захар 18! На детето кръвната захар от сутрешното изследване на гладно е 18!
-          Какво? Да няма грешка? Виж пак.
Сърцето ми сякаш се утрои и заби силно. Занесох в спалнята лаптопа с отворените резултати от лабораторното изследване.
-          Обади се на лекарката!
Набрах бързо педиатъра по телефона и съобщих резултата.
-          Събирайте багажа на детето, вземи си и за теб дрехи и тръгвайте към педиатрията, клиниката по ендокринология, веднага! Те знаят какво да правят.
В рамките на 15 минути всичко беше готово, хванахме тримата такси. В 19.30 часа по булевард България движението е бавно и славно. Говорим си спокойно да не плашим детето, а душите ни са сгънати на смачкана хартиена топка, макар и късчето надежда да работи в положително очакване това да е грешка, да е нещо временно. Нищо не знаеш докато не разбереш. Всичко се случва толкова бързо, че инерционната човешка природа влиза рязко в действие макар и мисленето да е шизофренично разполовено. Една част от теб е в момента, мислите се движат с друга скорост, особено бърза на фона на скоростта на автомобила в задръстване. Това, че не знаеш какво те чака е колкото страшно, точно толкова, успокояващо в този момент.
Влизаме бързо, отваряме изследването и го показваме на дежурния, приемащ децата, лекар. След няколко уточняващи въпроса, следва входящо изследване, за да преценят дали сме за приемане в клиниката.
Кратък детски плач. Бащата пуши нервно навън, а майката стои в безвремието на очакването – 15 минути, след които не знае какво я очаква, но се надява, ах как се надява, че има грешка.
Носят изследванията и лекарката извиква само мен в кабинета. Казва ми: Детето ви има диабет, кръвната захар според нашите изследвания е 34, приемаме го веднага. Точно в този миг усещанията са като пред атомен разпад. Не усетих как сълзите ми потекоха и тогава получих първата си подкрепа от напълно непознат човек. Сложи ръка на рамото ми и каза: „Сега се стягате, детето не бива да ви вижда в сълзи. По-късно ще имате възможност да си поплачете!” Тази фраза е уникална, мотивираща, магическа и доведе до моментален ефект.
Дойдоха двама млади лекари, които приключваха дневната смяна, за да видят кой е пациентът с този висок, граничен с тежко състояние, резултат.
-          Здравей, юнак, браво на теб, герой!
Лекарят погали детето ни по главичката. После деликатно ме дръпна на страна и каза: „Госпожо, синът Ви е с много здрав организъм, при такива нива на кръвната захар, обикновено, децата са почти припаднали.” Звучи добре, но някак в този контекст не се зарадвах много.
Нужна ти е толкова смелост, колкото трябва, за да приемеш такава диагноза и да преглътнеш добавката „Диабет тип 1 е за цял живот”.
И който не е преживял това, не може да знае как се чувстваш. Знаят сестрите, на чиито рамена всеки ден по някоя майка плаче от мъка, безсилие, страх.

Нужна ти е десет пъти повече смелост да се изправиш срещу всички добронамерени роднински и приятелски съвети, статии, книги за „илачи”, билкови терапии, алтернативни методи, които някъде, някога излекували някого.
Напомня много на играта на скуош!
Сега е само рутинно отблъскване на топката с ракета, макар че после се връща след като се удари в стената. Тренираме всеки ден. Подържа формата добре.

Единственият път е напред, никога назад, само със сила, само със смелост да се изправиш отново и да продължиш заедно с новия гост, нежелан, в семейството си. Да свикнеш с присъствието му и да не отдаваш голямо значение, а бързо да направиш грижите, режима, инсулинотерапията рутинни. Неканеният гост е като квартирант, който не ти плаща наем, а ти му поемаш всички разходи. Няма как, налага се.
Животът продължава на пълни обороти така както ти ще го позволиш и осъществиш.
Когато си майка можеш всичко!
Всички родители научават много за смелостта в мига, в който малкото човече проплаче за първи път. Природата ни го е вместила в гените.
Спомням си често един стар филм, който, мисля, гледах през 90-те. Не помня нищо от сюжета, а само една фраза, която главният герой или героиня си казваше всяка сутрин: „Good morning, Columbus!” Превеждам си го „Добро утро, откривателю!”. И продължавам смело напред. Към моя филм, където животът на детето, моят и на баща му е същият, с една малка подробност – повече смелост от обикновено.


събота, 2 май 2015 г.

Лебедът си отиде.

03.05.2015 г.

Може би рядко може да се намери човек, който не знае коя е Мая Плисецкая. Не съществува личност, докоснала се до нейното изкуство, в която тя да не е запалила онази божествена искра, чиято най-висша цел е да ни даде усещането за прекрасното, да ни помогне да се съединим с духовното и най-силно човешко битие – творчеството.

Всеки истински артист е получил по една малка светлинка от Твореца, която носи с изкуството си и осветява пътя на всеки един от нас. Ако нямаше танц, музика, театър, литература, нямаше да има живот. Тази малка Божествена светлинка е способна да разпали огън от любов във всяко сърце, да го стопли и да му помогне да върви по пътя. Всеки творец е войн на светлината, проправящ ни пътя в тъмнината.
Почти всяко малко момиченце поне веднъж в живота си е искало да бъде Мая Плисецкая и аз не правя изключение. Не веднъж желаех да се видя в бялата дреха на лебеда, на палци да докосвам леко моята сцена и да танцувам, танцувам.  Не беше този пътят ми, но усещането, което ми дава това изкуство е неповторимо.


Доотея - щастлива ” балерина за един ден”, 1980 г.

Благодаря ти Мая, за светлината, топлината, мечтите и душата!







Поклон и аплодисменти, дами и господа!
Да я изпратим бурно, с милиони ръце в такта на мелодията на последния ѝ лебедов танц към мястото, откъдето долетя, сега връщаща се във вечния огън от искри.