вторник, 12 януари 2016 г.


Обратно броене.
18.06.2015 г.
Доротея Луканова

Иван се събуди със странното усещане, че всичко е различно и нещо много важно се е случило, докато беше сънувал поредния особен сън през тази седмица. Последва бърз скок от леглото, Разтуптяващо се сърце, стреснат поглед към часовника, ужас, и онази, почти всекидневна паническа мисъл „успах се!”. „Момент, сега е неделя, нали”, замисли се и му олекна. Протегна се доволен. Някой тихо почука на вратата и свежото, отдавна будно лице на Елена, грейна с усмивка:
-          Ела, трябва да видиш нещо! Бързо, невероятно е!
-          Какво се е случило?
-          Всичко!
Тръгна бързо след нея и двамата застанаха до прозореца във всекидневната. Слънцето огряваше улицата пред тях, а тя беше пълна с хора, весели и говорещи. Пред кошовете за боклук имаше огромни купове всевъзможна техника – компютри, лаптопи, телевизори, мобилни телефони и всякакви глезотии, без твърде голяма необходимост за живота ни, но много зарибяващи.
Иван инстинктивно погледна към масата и видя чисто новия си ЛЕД екран . Телевизорът беше включен, но излъчваше само един надпис – „Край на програмата”.  Обърна се пак към прозореца и забеляза още купчини: шарени, весели и пластмасови: детски играчки – най-популярните анимационни герои от последното десетилетие: спайдърмен, батман, хълк и всички безумни образи, които някой, някъде беше създал с твърдото убеждение да забавлява малките деца или някой зловреден идиот искаше да ги плаши.
Усмихна се, стана му непонятно облекчено на душата.
Влезе в банята да се освежи, отвори по навик шкафчето, а вътре наредени го гледаха няколко пластмасови шишенца с цветни таблетки: витамини, омега 3, всякакви хранителни добавки. Посегна към първото и спря ръката си във въздуха. Опитваше се да си спомни защо са му, откога ги взема и кому е нужно да пие хапчета, когато тези съставки ги има в храната. А дали ги има наистина там. През последните 5-6 години хранителната индустрия се беше превърнала в подобие на фармацевтичната. Всеки ден излизаше информация в мрежата къде и колко химически елементи са добавени. Иван и Елена бяха намерили едно семейство в близкото село, което им продаваше от собствената си продукция храна.
Отвън се чу детска глъчка и го извади от размишленията. Излезе на балкона и видя групичка деца, които изсипваха от торбички пластмасовите си забавления и играеха, ухилени, чисти някак си. Засмя се.
-          Тръгвай, Елена, заминаваме на море.
-          Как, утре сме на работа?
-          Не сме, мислиш ли, че след това днес, някой ще отиде утре да виси пред компютъра и да трака по клавиатурата безсмислени кодове?
-          Къде ще ходим?
-          Спомних си за къщата на дядо и баба. Откакто баща ми и майка живеят там сме ходили 2-3 пъти.

Иван си спомни за последното лятно преживяване в морската им къща, беше преди 4 г. Почти бяха минали 3 дни и двамата с Елена се тръшнаха от някакъв агресивен чревен вирус. Три дена не излязоха от къщата. Родителите ми бяха заживели там преди 10 години. Професиите им, майка му – писател, а баща му – консултант, позволяваха работа от всяка точка на света в интернет селото. Бяха живели достатъчно дълго, за да добият местния имунитет и от прекрасния въздух се презаредиха и бяха много щастливи в райското кътче в Южното Черноморие. Там, за всеобща радост курортната мания и бетонът нямаха превес поради благодатното решение на природата да остави каменист и скалист плаж, който не позволяваше на тълпи туристи да се изсипват. Село Варвара беше обител за артисти, музиканти и художници. Прекрасно кътче за хората на изкуството.

С Елена спряха да ходят при тях и замениха летните бягства с къмпинг почивки в Гърция. Миналата година, обаче, след като южната съседка обяви мощен държавен фалит и започна да разпродава островите си, за да върже държавния бюджет, местата за почивка станаха собственост на няколкото водещи европейски държави и цените скочиха драстично.

-          Отиваме на Варвара, при нашите! - извика Иван и прегърна любимата си жена.
-          Обади се първо, за всеки случай.
Иван взе новия си, „умен телефон”, и се опита да се свърже. Нямаше покритие, и колкото и да опитваше, не успяваше. Странно вълнуващо усещане – няма телевизия, хората изхвърлят техниката си, няма връзка с мобилните оператори.
Събраха малко багаж, в който прилежно добавиха десетте си любими книги, половината на най-вдъхновяващите автори „антиутописти”, няколко нестандартни фантасти и сборник приказки. Обуха по едни кецове и излязоха навън, като носеха няколко лъскави технически залъгалки за боклука. Отдавна чаканият миг да се върне към заниманията си в студентските години го накара да запази лаптопа си като пишеща машина и усети една забравена тръпка в корема.
Колата, паркирана до блока изглеждаше заспала вечен сън и Иван се опита да си спомни кога за последно беше наливал гориво в нея. Напоследък цените на бензина бяха умопомрачително високи и хората спряха да карат колите си в градовете. Спестяваха за гориво при по-далечни пътувания, а на работа ходеха пеш или с колелета.
Извадиха двата велосипеда от мазето и се приближиха до една група съседи, които оживено разговаряха оборудвани с раници и всякакви транспортни средства, задвижвани единствено от човешка сила.
-          Ей, елате да чуете новината! Разбрахте ли какво е направил Валери Петров?
-          Какво, нямам телевизия, интернет и никаква връзка с мобилните телефони?
-          Беше се заканил да хакне цялата система и явно е успял, страшен пич.
-          Виж ти, хакерът му с хакер, през последните 10 години само кроеше планове и споделяше тук-там под сурдинка какви планове има, но никой не вярваше, че ще успее.

Засмяха се. Иван и Елена им пожелаха щастие и потеглиха. Изходите на София бяха пълни с колоездачи, пешеходци – шарена, развеселена върволица от свободни хора.
Елена и Иван потеглиха окрилени, пълни с ентусиазъм пак там, където не се бяха връщали от детството си – където всеки ден ще започва различно, където, вярваха, че хармонията ще бъде пълна и броенето ще се обърне отначало в една по-добра и вярна посока към истинското човешко битие.

Валери се събуди, облян в пот. Още беше тъмно и погледна часовника, показваше три часът. Трябваше да се захваща за работа, ако искаше сънят му да се сбъдне. Вече 9 години се блъскаше в стени миг след като си мислеше, че е успял. От една седмица усещаше, че е на прав път и вече седми ден не излизаше, работейки усърдно да рестартира системата като преди това „сложи прът в колелата на машината”.
Усети силен глад и тръгна към хладилника. Беше забравил, че поръчката с храна идваше само в петък и сега нямаше нищо друго освен два моркова и малко сирене. Хапна набързо и си направи силна доза кафе. Чакаше го много работа.
Дано успееше скоро, защото вече не издържаше с толкова кратки почивки за сън. Събираха му се по два часа на денонощие, понякога три. Дори не се насилваше да става, сам се събуждаше след повтарящият се утопичен сън.
Настани се удобно, погледна снимката на сина си, погали я. Не беше виждал детето си от три месеца. Раздели се преди половин година с жена си, всъщност тя си тръгна. Не можеше да проумее неговата идея, дразнеше се на упоритостта, с която той не спираше да се бори и в крайна сметка не издържа и го напусна.
А Валери искаше детето му да има неговото детство, търсеше начин да върне времето назад, да направи нещо, с което да поправи грешния завой на човечеството и не пестеше сили за това.
Беше най-будният ум сред спецовете в системата и години наред работеше за водещите компании. Разполагаше с нужната информация, за да се опита да пренареди пъзела, но всеки път му убягваше по нещо.
Господи, дано сега успея, дължа го на детето си!
Ако днес е денят, в който започва обратното броене? Само ако можеше днес да е денят.

Загледа се в един малък код, който всеки път го дразнеше, замисли се, натисна няколко клавиша, погледна отново и го видя. На най-лесното място, сякаш е стояло през цялото време там, а той не е имал очи да го види.
Ръцете му потрепериха. Лицето му доби метално изражение, малко плашещо, но силно и уверено. След пет минути опити се ядоса, блъсна клавиатурата и излезе да изпуши една цигара на балкона.
Беше пред изгрева, когато все още спящата природа подава първите сигнали за предстоящото ново утро. Знаеше че Марина е будна вече и нервно избра бутона за бързо набиране. След второто повикване тя се обади, разговаряха кратко и се уточниха да вземе детето поне за три часа днес, защото има рожден ден и става на пет. Искаше да му подари целия свят – но не такъв, а един нов, с надежда за по-добро!
Запали втора цигара и тогава се случи всичко. Обърна се към стаята и забеляза как екраните на петте монитора изгаснаха едновременно. Обърна се навън и забеляза странно затишие, сякаш всичко заспа. Грабна телефона и се опита да звънне пак на жена си – без успех. Очите му светнаха – Да не би? Дали наистина успя?
Влезе в стаята и се опита да рестартира системата. Мъртвите монитори не се събудиха. Включи телевизора – там стоеше само един надпис „Край на програмата”.
Точно в този миг, слънцето изгря, освети балкона му и Валери осъзна, че след девет години трудът му вече беше завършен, а имаше още толкова работа. Но не днес, днес трябваше да празнува с детето. Облече се нервно, с усмивка, взе си раницата с най-важното и хукна към апартамента на жена си. Предстоеше му един прекрасен ден.
Един нов ден.





Няма коментари:

Публикуване на коментар